Венцеслав Константинов

 

 

Х Е М И Н Г У Е Й

 

         Иво е снажно момче с гарваново черна коса и големи очи с дълбок, но малко блуждаещ поглед. Носи модни дрехи и от него лъха на скъп мъжки одеколон. Той е елегантен и надменен, но в същото време някак плах и вътрешно скован. Движенията му са резки и театрални, сякаш се опитва да превъзмогне нещо и постоянно си доказва, че най-после се е справил.

         Иво живее на втория етаж в стара, олющена кооперация близо до Перловската река. Често се разхожда край моста при входа на Военното училище и чака да зърне някой приятел. Веднъж среща стар съученик, и искрено му се радва. Двамата си припомнят разни школски лудории и накрая Иво го кани да поиграят на карти. Съученикът се съгласява, макар и неохотно – бърза по свои работи. Все пак се качва с Иво по скърцащите стълби.

         Жилището на Иво е старо и се долавя лъх на плесен. Двамата сядат в опушения хол на кръгла маса без покривка. Иво налива по една водка и раздава картите. Те се отразяват в полирания плот и лесно може да бъдат разпознати от насрещния играч. Разбира се, съученикът непрекъснато губи. Но той и без това не е много сигурен в правилата на покера. Не умее да блъфира. А и го занимава не толкова играта, колкото Иво, който хвърля картите с артистичния замах на стар комарджия и със загадъчен вид пуши цигара след цигара. Е, още като ученик Иво си е бил потаен – никой не знае нищо за него, за родителите му, споменавало се само, че баща му е прекарал доста време в концлагер, а семейството им било изселено. Върнали се в София едва след политическото „размразяване”.

         Когато приключва играта, Иво налива по още една водка и показва на съученика си малко бюро в ъгъла на стаята. Споделя му, че там пише разкази. На бюрото е поставено огледало, а над него е залепена увеличена снимка на Ърнест Хемингуей. Докато трака по клавишите на пишещата машина, Иво се наблюдава в огледалото и се сравнява с великия американец.

         На всеки срещнат познат Иво предлага да играят на карти. Ако онзи се съгласи, Иво се обажда по телефона на някого от приятелите си. Обикновено идва Митко, студент в Театралния институт. Митко е високо момче с много светло лице, по което преминават леки тръпки. Носи бяла найлонова риза, през която прозира изваяното му тренирано тяло. Често играе лошо и губи. Но това не го притеснява, има достатъчно пари, а и умът му е другаде – не му се удава артистичното поприще. А е свикнал всичко да му върви „по ноти”, баща му е виден столичен диригент. Така че печалбите винаги отиват у Иво – с това, изглежда, той се препитава.

         Идват и други колеги на Митко от института, за да направят каре. Веднъж пристига красиво, но малко свито момче, което говори със запъване и бърка думите. Но е син на генерал от Държавна сигурност и брат на именита актриса. Това му дава големи предимства и още като дете са го взели да участва в приключенски филм. Той раздава картите съсредоточено и често разменя погледи с Митко и Иво. Това обръща играта. Случва се новият играч да е по-уверен – играе пресметливо, не бърза, задържа големите карти, за да направи „удар” с добре премерен блъф. Но и той последователно губи. Макар да разбира, че тримата играят срещу него, не може нищо да направи. Ако му свършат парите, по настояване на Иво продължават с уговорката, че ако някой не може да си плати, ще донесе сумата на следващия ден. Скоро познатият на Иво натрупва значителен дълг, който задължително трябва да уреди. Накрая се разделят уж приятелски, но останалите трима се подсмихват заговорнически.

         Иво е доволен, че се справя с всеки и с всичко. Скоро „пробива” на литературното поприще – в младежки и вечерни вестници започват да публикуват негови кратки разкази за квартални истории. Навярно му помага и това, че го смятат за роднина на известен български романист, негов съименник, който уж го бил взел под крилото си. След първите успехи Иво започва да се навърта в кафенето на писателите. Прави си списък на редактори и завеждащи литературните отдели на различни издания, чете техни творби и старателно търси приятелството им. Някои се ласкаят и му дават „рамо”, други се отблъскват от настойчивостта му, но в последна сметка го приемат в своите кръгове. Иво води момичета в кафенето – често се появява с две „мадами” под ръка и не отказва да ги запознава с вече позастаряващи литературни величия.

         Иво има амбицията да стане голям писател – на всяка цена. Страшно много му се иска да прилича по всичко на Хемингуей. Най-вече по пиенето и жените. И по високомерието: разказва с примижаване, че никога не затваря пастата за зъби, все някой друг щял да го направи. Но с писането, изглежда, му е малко по-трудно.

         Най-сетне Иво успява да издаде роман, написан с жив и предметен език. В края обаче героят най-необосновано загива в автомобилна катастрофа. Приятели го хвалят за постижението, но го и питат:

         – Защо уби героя си?

         – Вече не ми трябваше...

         Иво не се грижи за достоверността на описанието, а за ефектните положения. Това го подтиква да захване поредица от „подземни романи”, в които пресъздава бивали и небивали случки от престъпния свят. Книгите му се купуват – хората обичат да четат вулгарни четива. Иво, подобно на Хемингуей в Париж, започва да пише в една кръчмичка край канала на „Евлоги Георгиев”. Там има своя маса, на която пуши син „Голоаз” без филтър и оставя мокри следи от чашата си с водка. Перловската река е неговата Сена.

         С време Иво започва да богатее, вече се среща само с отбрани приятели, пие само отбрани питиета, дава интервюта само за отбрани медии. В тях разказва как в битката за читатели пожертвал голямото изкуство, за което всъщност бил роден, но все пак имало и добра популярна литература, а и това се търсело. По време на интервютата Иво неизменно отпива от чаша с отлежало уиски. Смее се на себе си: „Някои пият от мъка, други от радост, а пък аз – от сутринта.”

         Иво търси запознанства с „мутри” и като ги черпи и ласкае обилно, иска да му разказват за своите „удари” и как „разпускат” с видни политици в скъпи хотели. Всъщност в романите си, които стават все по-еднообразни, Иво издава техните тайни и затова животът му е застрашен. Всеки миг може да бъде пребит с бухалки или направо да го „очистят”. Но Иво обича риска и опасните развръзки. Като Хемингуей. Готов е да посрещне мъжки всяко премеждие. Дори ако трябва да загине сред снеговете на Килиманджаро.

         На върха на своята евтина слава, преди да се е изчерпал напълно, Иво решава да започне всичко наново, но умира в съня си от инфаркт. Бог, както винаги, се смилява над него – праща му бърза и безболезнена смърт.