Венцеслав Константинов

 

 

К А Т О   В   Ж И В О Т А

 

         Мъжът се качва по стълбите, спира пред вратата, после поглежда часовника си – има още малко време. Когато й се бе обадил, тя го бе помолила да дойде след десет минути, още не била готова. Мъжът си представя, как тя се облича, как сресва косата си, как се изучава в огледалото и се мъчи да открие в себе си нещо, което досега не е забелязала.

         Изкачва още няколко стъпала и поглежда през стълбищния прозорец към отсрещната сграда. На една тераса забелязва възрастна жена, която разговаря с някого – събеседникът й не се вижда, но на мъжа му доставя удоволствие да си го представи по-млад от нея. Старицата седи отпусната в шезлонга, лицето и е приятно, но някак затворено, носи очила и приглажда косата си с ръка. Говори делово и все пак с мекота, движенията й са отмерени, но свободни. Нейният събеседник навярно й е близък, но не съвсем, а може би тя се надява да установи някаква близост и едновременно се бои от тази надежда.

         Мъжът поглежда отново часовника си – сега вече може да позвъни.

         Вратата се отваря и пред него застава тя – вече облечена и сресана. Поглежда го бегло и го кани да влезе. Личи си, че е плакала, или че тъкмо ще да се разплаче. Слабата й фигура, тъничките й ръце, нежният й профил – всичко е напрегнато в желанието й да се разреве, да укорява, да търси обяснения. Всъщност има вид на момиче, но е жена на около тридесет и пет. Мъжът знае, че съпругът й е починал преди година и от мъката, от самотните нощи, от безнадеждността тя се е смалила и сякаш подмладила. Вълнението, което я изгаря, й придава някаква младежка жар и безпокойство.

         Той сяда на фотьойла, а тя – на кушетката. Изважда синя кристална чаша, налива вермут, само на себе си, и пита:

         – Какво говорихте за мене?

         – Не сме разговаряли за тебе. Просто я видях, поприказвахме, оплака ми се от някои свои неща и толкова.

         – Виждаш ли, – гласът на жената се свива, злобната нотка се заменя с жалостива – миналия път ти наприказвах лоши неща за нея. Не я мразя, разбери ме, просто не бих искала да живея нейния живот. Това ме ужасява.

         – Какво му е на нейния живот? Това, че има неудачен брак, че живее ден за ден и около нея се въртят млади момчета, с които се забавлява?

         Жената налива вермут и на мъжа.

         – Не зная, не я мразя, но при мисълта, че и аз мога да живея така, потръпвам. А навярно потръпвам и от това, че ти си я обичал и че още се срещаш с нея. Обърква ме това странно приятелство.

         – След като се разделиш с един човек, защо трябва да загубиш и приятелството му?

         – Не зная, но това ме безпокои. Отнема ми вярата, надеждата ми в теб.

         – Надежда не съществува, просто нещо се случва, това е. Може да се живее и без надежда. Надеждата е нещо като твоя вермут – пречи ти да гледаш нещата в очите и започваш да вярваш, че ще се появи нещо хубаво, нещо, което няма да те наскърбява. Но то не се случва и дните ти преминават в очакване – така пропускаш чудесните неща, на които можеш да се радваш, макар и тъжно. В това – да се радваш тъжно, има нещо красиво, нали?

         – Аз не мога да живея без любов.

         – Любовта е и надежда, и очакване, и вяра. Може да се живее и без това.

         – Научи ме да живея без надежда.

         – Какво да ти кажа? Не търси любов, а просто обичай. Трябва да обичаш много и всичко. Да обичащ една къща, едно дърво, една професия, един просяк, една безпътна жена, един неверен приятел, едно козле, да обичаш и себе си – с всичките си несъвършенства и глупости. С една дума – да обичаш всичко около себе си и в себе си. Тогава вече не ти трябва любов и надежда, не ти трябва нищо по-добро, защото от това по-добро няма и не може да има. Да обичаш нещата в тяхното несъвършенство – това е тайната.

         – Наистина ли? С тебе е светло. А ти обичаш ли ме?

         – Обичам те, но освен тебе обичам и други неща. Не искай да обичат само теб!

         – Сигурно си щастлив!

         – Не, аз съм просто тъжен и ведър. Не вярвам в нищо. Но това – да вярваш, че не вярваш в нищо – е вече вяра, нали? Да не търсиш никъде опора, защото знаеш, че тя не съществува, е вече опора.

         Жената тъжно се засмива:

         – В думите ти има нещо много хубаво и ужасно.

         – Като в живота.