Венцеслав Константинов

 

 

К Л О Ш А Р Я Т

 

         Радослав беше галеник на учителите – умен, талантлив, възпитан, усмихнат. Рисуваше много хубаво, спортуваше и участваше в театралния кръжок на училището. Всички му се радваха и му предричаха бляскаво бъдеще. Наричаха го Образа заради красивото му източено лице с пронизителни зелени очи на рис. Но Радо имаше една грижа, за която не говореше с никого, сподели я само на момчето. Силно обичал майка си, но мразел баща си. Счетоводител в някакво министерство, бащата безогледно си водел любовници вкъщи и принуждавал майката и сина да изчакват в кухнята, докато той се натъркаля с чуждата жена в брачната постеля.

         Веднъж Радослав се нахвърлил върху баща си с юмруци и го предупредил, че ако още веднъж доведе курва вкъщи, ще му размаже физиономията. Искал да защити майка си. Но за негово изумление майката се застъпила за бащата и се скарала на сина си, че се меси в семейните работи. Навярно е смятала така да си върне съпруга. След този случай Радо избяга от своя дом и известно време живя у приятели. Накрая се върна и безмълвно прие всичко.

         В късното лято родителите на Радо бяха заминали на помирителна екскурзия в Чехословакия и апартаментът им бе свободен. Един ден момчето намери вратата на жилището си отключена, а на масата бележка: „Взех магнета, идвай у дома, правим купон. Радо.” Момчето, разбира се, веднага отиде и сред пушилката от цигарен дим видя цяла компания, която се тресеше под звуците на раздрънкана китара. Не знаеха как да включат магнетофонната приставка към радиото. Момчето поразмисли, свали задния капак на предвоенния „Телефункен”, намери коя е усилвателната лампа и към горната пъпка закачи изводите на уреда. Радиото загърмя с пълна мощ, защото сигналът се усилва директно. Трябваше да затиснат високоговорителя с възглавници, за да понамалят звука.

         Танцуваха вихрено, пробваха различни стъпки. Много от момичетата учеха в Балетното училище и бяха гъвкави и издръжливи. Момчето премяташе своята партньорка и бяха толкова добри, че можеха да съперничат на рок изпълнението във филма „Симфония в злато”. Всички се кълчеха в ритъма на рокендрол, после се смееха и се целуваха.

         След като родителите на Радо се прибрали от „сватбеното си пътешествие” (преди това не били ходили никъде), намерили апартамента си разпердушинен, с разпокъсани, оцапани от вино мебели, а завесите просмукани от цигарен дим. Бащата скастрил Радо, синът отвърнал и бащата му зашил звучен шамар. За изненада на Радо този път майката взела неговата страна, опитала се да уталожи бурята и заявила на мъжа си, че Радослав им е син и не бива така грубо да се отнасят с него. Бащата са разгневил още повече, ударил и нея през лицето. Тогава Радо напуснал дома си завинаги.

         Дълго не се чуваше нищо за него. Говореше се, че обитавал изоставени тавани, спял, където му падне, често по пейките в парковете, и доста пиел. Живеел от приятелски помощи. Намирал спасение в жените, които го приютявали за кратко, понеже бил хубав мъж, макар и много сприхав.

         Тогава у Радо се зародило едно желание. Да лети. Записал се в курсове за пилот в селскостопанската авиация. Мечтаел да стане командир на голям „Боинг”. Курсът вървял добре, Радо се справял с всичко, харесвали го, докато един ден се появявал на летището пиян. Веднага го отстранили от занятията. През нощта Радо се вмъкнал в стаята на инструктора, откраднал официалната му пилотска униформа, един военен компас и уред за определяне на височината на полета. Всичко това успял да отнесе на някакъв таван и там се преоблякъл в новите одежди.

         Момчето го срещна така накипрен и искрено му се зарадва. Радо изглеждаше чудесно в пилотската униформа, свеж и доволен от себе си. Но кражбата се разкрила и Радослав бил арестуван. Служителят от Държавна сигурност, който поел случая, го разпитал и накрая му обещал да бъде осъден условно, ако признае, че е възнамерявал да избяга със самолет на Запад. Това било нужно на държавата, та бъде включена в някаква конвенция по отвличанията на самолети. Радо се съгласил и го пратили на съд. Момчето присъстваше на съдебното заседание и като свидетел описа живота на Радо преди бягството му от дома. Толкова картинно пресъздаде семейните му неволи, че съдийката се разплака, а Радо само се подсмиваше. В залата бе дошла и майка му, но тя не отрони нито дума, нито пожела да разговаря със сина си.

         Вместо обещаната условна присъда дадоха на Радо две години и половина за кражба на военно имущество и подготовка за отвличане на самолет. Радо поиска среща с генерал Охридски за обяснение, а онзи му предложил да стане сътрудник на ДС и с това да се промени всичко. Радо гордо отказвал, нарекъл генерала „червена свиня”, за което го затворили в ареста и го смазали от бой. След като излежал присъдата си, го въдворили в добруджанското село Ножарево.

         Накрая Радо беше освободен, но бе съсипан от преживяното. Готов беше да приеме сътрудничеството с ДС, но оттам му казали, че вече не става за нищо и не им е нужен.  Опита да се помири с родителите си, те обаче не го искаха вкъщи, а брат му се страхуваше да разговаря с него. Така Радо пое пътищата на клошар, започна отново да спи по тавани и мазета. Ровеше в кофите за боклук в търсене на нещо за ядене. Хвана въшки и краста, просеше, крадеше на дребно и започна здраво да „хапе джама” – пиеше, каквото му падне, дори лавандулов спирт.

         През една студена зимна нощ откриха умния, талантлив и възпитан Радослав замръзнал на една пейка в „Парка на свободата”.