Венцеслав Константинов

 

 

М О М Ч Е Т О   И   С М Ъ Р Т Т А

 

         Един мартенски ден – навън валеше сняг – след особено тежки преживявания в работата си бащата на момчето се почувства зле. То бе заспало, но майка му го събуди разтревожена и казва, че домашният им лекар не отговаря на телефона, та момчето трябва да го доведа. Бащата лежеше по гръб на кушетката, очите му бяха широко разтворени, а от устата му излизаше неспирно хъркане, сякаш се душеше. Момчето не разбра веднага, че това е агонията.

         Обу си само алпинките, навлече някакво палто и по пижама хукна през снега и поледицата. С падания стигна до дома на лекаря, задъхано се качи по стълбите до третия етаж и позвъни. Никой не отвори. След като звъня няколко пъти, започна да удря с детските си юмруци по вратата. Най-после докторът се показа по халат:

         – Какво има?

         – Баща ми е много зле, трябва да дойдете.

         – Прибери се вкъщи, тръгвам след малко.

         Това "след малко" трая повече от половин час. Когато докторът пристигна, омотан с шалове, бащата сякаш спеше – не издаваше никакви звуци. Докторът го прегледа и поиска всички да излязат от стаята. Отвън им каза, че бащата е починал, получил бил масивен сърдечен удар. Заупреква се, че не е дошъл по-рано да му направи инжекция, това можело да го спаси, но самият бил болен от инфлуенца и съжалявал.

         Майката не се разплака, а след като докторът си тръгна в снежната нощ, започна да се самоокайва, че сега не знае как ще се справи сама с "тези две деца". И с някакво озлобление се обърна към тях:

         – И да ме слушате!

         На сутринта дойде свещеник да опее покойника и после положиха бащата на разтегателната маса в хола.

         Момчето стоеше до него, гледаше го и не разбираше как така до вчера беше жив и сега изведнъж – мъртъв. Едното око на бащата бе полуотворено, а дясната му ръка беше леко повдигната и с изпънат пръст – сякаш искаше да му покаже нещо. Момчето го докосна, отдръпна се уплашено, не вярваше, че човек може да бъде така студен. На стената висеше портрет на бащата като тридесетгодишен, рисуван от негов приятел. Сега портретът беше по-жив от него. Момчето усещаше сладникавата миризма на разтлението. Смъртта изпълваше всяко кътче на стаята.

         Още на другия ден момчето установи нещо странно. Изведнъж хората започнаха да го отбягват, сякаш бе чумаво, отдалечаваха се от него, когато го срещнеха. По-късно осъзна, че никой не обича опечалените, никой не се радва, но и не съчувства на смъртта. Само един съученик му подаде ръка и с фалшиво тъжно изражение рече:

         – Моите съболезнования.

         Не знаеше кое е по-отвратително – отчуждението или лицемерието.

         Погребението бе мъчително. Изрекоха се възвишени думи, изразяващи сякаш облекчение. Всички хвърлиха в гроба по шепа пръст. Момчето също се наведе, сграбчи нещо от натрупаната купчина и го метна в трапа. Хвърленото изкънтя остро върху капака на ковчега. Беше камък. Момчето напълно се обърка. Всичко беше толкова грозно и страшно! Не го желаеше. Каза си, че не иска никога да умре...