Венцеслав Константинов

 

 

М О Р Е Т О

 

         Пианистът от край време обичаше морето. Доставяше му удоволствие да се къпе сам с часове, макар да не беше кой знае какъв плувец. Всъщност недостигът на физическа издръжливост компенсираше с някои дребни хитрини: всеки път слагаше на краката си плавници, а на лицето – маска, не понасяше да му влиза вода в очите. Плуваше бавно, от време на време се обръщаше по гръб и си почиваше. Не го занимаваха спортните постижения, вълнуваше го допирът на водата до кожата му, гледката на пустото морско дъно, в което току се заравяше калкан или писия. Вълнуваше го и безвремието на мъртвите облаци, отразени в плацикащите вълнички, усещането за пълно уединение и свободен избор на посоката. Изпълнен е с някакво трепетно и наивно упование в морето, вярваше му, оставяше се на волята му, на течението му и дори някоя вълна да го преобърнеше, приемаше това за ласка: просто вдишваше дълбоко въздух и се потапяше на три-четири метра, затваряше очи и чакаше водата сама да го изнесе, напълно сигурен в нейната доброта.

         Блазнеше го да плува далеч навътре, особено нощем, когато чернилката не му позволяваше да се ориентира къде е горе и долу – но водата винаги си знаеше работата, никога не го подвеждаше, никога не го запращаше на дъното, винаги го изтегляше нагоре, само нагоре! Дори когато брегът със своите неопределено блещукащи светлинки се откъсваше от погледа му и за миг го обземаше боязън, че ще изгуби посоката, дори тогава морето, сякаш за да изпита доверието му, го заливаше с внезапна вълна и миг по-късно го вдигаше на струящите си меки хълбоци, та да зърне – ободрен и засрамен – люлеещия се в далечината бряг. И тогава леко, преди да е дошло усещането за умора, все тъй свободен, поемаше към нежеланата суша.

         Та от край време обичаше морето. Докато веднъж то не му отмъсти за чувството.

         Приближаваше нова буря, беше десет часа преди обед, ръмеше слаб топъл дъждец. Пианистът бе спал до късно след една тягостна нощ край рибарски огън, сгряван от възторжени рибарски измислици и охладен накрая от плахата бруталност, с която един рибар опита непозволени мъжки ласки. Тъй че желаеше да се изкъпе, да очисти от себе си миризмата на прегорял сафрид, печен още жив на клечка край морския бряг, да очисти вонята на евтин рибарски тютюн, примесена с винен дъх от уста с развалени зъби. В дванадесет трябваше да застъпи на работа, да залъже за сетен път и себе си, и оскъдните гости на ресторанта, че шлагеро-музикалният бранш е истинската му стихия...

         В този ден устремно и небрежно се хвърли от кейчето на Аркутино в жълтеникавите вълни – при буря Ропотамо се размътваше и изливаше калта си далеч в морето – и заплува трескаво все по-навътре, искаше му се да стигне час по скоро до чистата вода, която се зеленееше може би на километър от брега, не му се къпеше сред клечки, треволяк и листа. Небето беше сиво, навярно пак щеше да вали и гърми. И след изнурителни усилия – за кой ли път удивен от внезапната смяна на мръсно с чисто – пианистът установи, че вече е изнемощял, но не му се връщаше обратно през мътилката. Вълните ставаха все по-високи – вятърът духаше откъм брега, – край него се надбягваха "зайчета", закачаха се, не го оставяха да се изпъне по гръб, заливаха го при всеки опит да се отпусне и почине. Не им се сърдеше – изпитваше само досада. И тъкмо това чувство го повлече към брега...

         Когато, тръпнещ от погнуса и болки в ставите, най-сетне наближи прибоя, разбра сред локвената вода, че е изтощен до смърт. Това вече не беше приятната, възбуждаща възможност да умреш сред прозрачните вълнички, заплашваше го гадно удавяне от заседнала клечка в гърлото! Не му се приемаше битката, защото бе нечестна: трябваше да воюва не само с морето, но и с преследващата го и тук суша, с нейната мръсота.

         И докато размисляше какво да стори, една вълна го вдигна и го понесе към брега – това начаса го успокои, усещаше под себе си добре познатата стихия, милувките на водните струи по тялото му. Приготви се за изплуване – както толкова пъти. Трябваше просто да се задържи, да устои на вълната, която – запенена и гневна, че го изпуска – щеше го задърпа обратно, трябваше да дочака следващият тласък да го запокити досами брега, а усетил веднъж под краката си лепкавата тиня, примесена с водорасли, вече беше лесно: смъкваше плавниците, понеже вече само пречеха и оплитаха крачките, забиваше пети в дъното и бавно-бавно се измъкваше.

         Този път обаче стана нещо, което го смути със своята необяснимост. Вълната – може би натежала от клечки, Бог знае – го вдигна високо и, преди още да успее да си поеме дъх, го затръшна върху пясъчното дъно, като се сгромоляса отгоре му. При удара маската и плавниците се изхлузиха, единствено успя да задържи банските си, увити около глезените му. Всъщност – и това бе странното – не виждаше около себе си нищо, само чуваше стърженето на песъчинките до ухото си. По болезнения натиск в тъпанчетата разбира, че е надълбоко, но не може да изплува. Вълната се беше разбила много рано и се бе срещнала с връщащата се предна вълна – на това място, като между два буфера, бе попаднал той. Над главата му клокочеше, а пианистът се стремеше към глътка въздух. Не усещаше страх, а просто съзнаваше страшното на положението си. Хладната игра на разума го накара да тръгне против инстинкта си и да заплува обратно навътре. Може би все още вярваше повече на водата, отколкото на себе си и се отдалечи отново от брега.

         А може би пък морето му готвеше красив излаз от света – удавник от безразсъдство, в чудесната възраст! Но си помисли, че след няколко дни или седмици трупът му ще излезе на брега, обаче подпухнал и синьо-грозен. Не, по-добре жив удавник, вместо мъртъв нещастник! И след като не измисли нищо друго, заплува пак към брега с гузното чувство, че си е представил жалки неща, за да направи брега по-примамлив. Накратко: след още два-три несполучливи опита да се промъкне през тинестия прибой, дойде му на ум да отплува половин километър на юг, където знаеше, че брегът е по-стръмен, тоест прибоят щеше да е по-близо до сушата, макар и по-мощен. Така и направи. С последни възможности стигна до мястото, справи се някак с прибоя и стъпка по стъпка, плачещ от безсилие, изпълзя на пустия каменлив бряг.

         Във водата мускулите му някак успяваха да го движат, но навън изведнъж натежаха, вдървиха се и трябва да пролежи доста време на острия пясък, все още наполовина заливан от мътните вълни, додето съумее да се понадигне и лазейки, да се добере до бунгалото. Преоблече се набързо и отиде в ресторанта. Там управителят му се накара, заяви, че го глобява с една надница заради закъснението, ето, посетителите вече се били наобядвали, а другите музиканти отказвали да свирят без пианист, гостите (две сбръчкани немски бабички) скучаели, планът не вървял, излагаме се пред чужденците, докъде ще я докараме, ако всеки почне...

         Та от край време обичаше морето....