Венцеслав Константинов

 

 

Н А   К О С Ъ М

 

         Евдокия е необикновено грозно момиче. Има квадратно лице, изпъкнали жабешки очи, дълъг закривен нос, приличащ на орлов клюн, и малка уста с тесни, безкръвни устни. Но Дочка е също така необикновено интелигентна. Всяка нейна дума е премерена и излъчва светло смирение и търпимост към хората и самата нея. Произлиза от простовато семейство и не е получила по-високо образование. Сама си шие дрехи от различни парчета вехти материи и толкова умело съчетава тъканите и формите, че всичко изглежда ново и живописно. Дочка се движи с пластична походка, сякаш не върви, а плува.

         Студентът се среща рядко с Дочка – запознали са се в някаква шумна компания, където никой на никого не обръща внимание и всички приказват един през друг. Там Дочка седи мълчалива и наблюдава – изучава човешката природа. С нея е приятно да се общува, защото говори внимателно, не се натрапва, не налага свои възгледи за живота и хората. Умее да изслушва, без да прекъсва и не задава въпроси. Ако студентът я попита нещо, тя се умълчава и след малко отговаря кратко и ясно.

         А Дочка е отрупана с лични несгоди и житейски затруднения, свързани главно с препитанието. Няма постоянна работа, изкарва по някой лев при подреждането на изложби или пък прави мартеници. Гордостта не й позволява да търси подаяния.

         Студентът намира с Дочка общ език, защото също е недоволен от живота си. Понякога й разказва за своята объркана съдба. Родителите му са разведени и майка му го настройва срещу бащата, а баща му – срещу майката. Това го разкъсва, понеже е привързан и към двамата. Не знае как да постъпи, за да се намери някакво равновесие в отношенията. Гнетят го не само неприятностите вкъщи, но и раздорите с приятели и близки хора. Не харесва следването си – смята, че университетът не му дава нищо, а само ограбва енергията и волята му. Често не му се живее! Споделя с Дочка тези свои настроения, понеже тя му внушава чувството, че го разбира и уважава огорчението му. По някакъв странен начин тя му действа успокояващо и го кара да си събира ума, а не да го разпилява, както става обикновено.

         Веднъж студентът поканва Дочка в дома си, за да чуят заедно новата му плоча с джаз, какъвто и двамата обичат. След като се насладят на лиричните откровения на Оскар Питърсън и записът свършва, Дочка не казва нищо, но в очите й има сълзи. Някакъв спомен, някаква несбъдната мечта навярно са я задавили. Явно, външното спокойствие на Дочка прикрива дълбока вътрешна драма, притъпява усещането за смазваща самота и неудовлетворение. Развълнуван, студентът я прегръща и целува. И понеже е станало късно, в полумрака Дочка му се вижда приятна и женствена. Движенията й са деликатни, ръцете й са нежни, а пръстите й, тръпнещи, се впиват в раменете му. Студентът трескаво я съблича, съблича и себе си. В слабата светлина на уличната лампа установява, че Дочка има прекрасно тяло, леко окръглено и гъвкаво като изваяно, с малки, но изящни гърди, каквито той предпочита. Само нейното лице го смущава...

         Двамата се любят, но нищо не се получава – липсва истинската тръпка, истинското привличане. Всичко е насилено. Студентът се отдръпва, а Дочка изхлипва:

         – Значи такъв си бил...

         – И такъв – отвръща студентът смутено.

         Разделят се безмълвно – този опит за интимност е нарушил нещо в отношенията им.

 

         Минава доста време и една вечер Дочка се обажда на студента. Казва, че трябва непременно да го види, имала да му сподели важно събитие. Срещат се на Орлов мост. Вали слаб, искрящ под лампите дъжд. Дочка изглежда неспокойна, напрегната и уплашена. Студентът не я е виждал такава. Тя поисква да се скрият някъде, за да му покаже нещо. Влизат във входа на кооперация "Царевец" и Дочка изважда от чантичката си дамски пистолет с малък калибър. Изглежда елегантен, има сребрист цвят и късо дуло. Но е истинско оръжие, предназначено да убива. Дочка казва тихо, че нейната най-добра приятелка се оженила за италианец и преди да замине за Рим, й подарила този пистолет. Наследила го била от баба си, която смятала да се защитава, ако я нападнат, а и желаела да има изход от всяко положение, в което би се озовала по волята на съдбата. Пистолетът е стар, но неупотребяван и годен. Дочка дълго размисляла дали да не го използва и да прекрати своя безсъдържателен живот. Освен отлетялата й приятелка, нямала друг близък човек. Но притежанието на това оръжие много я смущавало, затова решила да го даде на студента, пък той да го употреби, както желае или както решат двамата.

         Дочка му подава пистолета, студентът го взима, разглежда го и неволно го насочва към нея. Дочка не се отмества и казва:

         – Ако ще ме застреляш, направи го по-бързо, пистолетът е зареден, трябва просто да дръпнеш спусъка. Разбираш, че сама не мога да го направя. А после застреляй и себе си. Нали и ти това искаш?

         Студентът продължително гледа пистолета, не знае как да постъпи. Дочка прошепва:

         – Така ще разрешиш и своите, и моите проблеми! Нека двамата да си отидем навреме.

         Силно го прегръща, притиска пистолета в ръката му до слепоочието си и виква:

         – Стреляй, не бъди страхливец!

         Дочка трепери и студентът трепери. След като вълнението попреминава, студентът промълвява:

         – Виж, пистолетът не е решението! Този предмет е създаден да отнема живот. Нека не му даваме такава сила над нас. Сами трябва да се справим. Хайде да се отървем от него.

         Мълчат още дълго, после излизат. Държат се за ръце, за да не паднат – и двамата са неуверени в походката си. Дъждът е спрял и на небето свети луна. Отиват на моста и там студентът хвърля пистолета в реката. Виждат как пада на дъното, как засребрява под ярката луна и как постепенно тинята и мръсната вода го покриват.

И двамата въздъхват, намират отново равновесие, след като са стигнали на косъм от края. Целуват се и се разделят. Завинаги.