Венцеслав Константинов

 

 

Н Е   Т Е   О Б И Ч А М !

 

         Срещата става случайно. Веднъж общ приятел чужденец ги събира в една компания, поглежда ги доволно отстрани, одобрява ги и ги оставя да си говорят. Макар че изглежда влюбен в нея.

         Вела се оказва красива и светлоока, следва литература и учи полски. Студентът носи брада и черен екзистенциалистки пуловер. Приказват за какво ли не, за поезия, за Шопен, когото Вела обожава. Уговарят се с чужденеца да идат на другия ден заедно в Западния парк, да се порадват на хубавото време и капещата есен.

         Той ги завежда там с колата си. Сядат на една пейка, а приятелят им изважда от багажника термос с какао и малки бурканчета вместо чаши. Разказва им, че работи като шофьор на такси в Ню Йорк, а като съберял пари, всяко лято идвал в Европа и с фолксвагена си кръстосвал насам-натам. Особено му харесвало в "източният блок", където всичко било много евтино, а хората се отнасяли към него сърдечно и с любопитство.

         Докато кротко разговарят, до тях се приближава една газка и от нея излизат двама милиционери. Поискват им документите, виждат и редовния паспорт на американеца, после ги арестуват - студента и Вела. Откарват ги в някакво управление и там ги подлагат на разпит в различни стаи. Искат да им кажат откъде познават "този американец", защо седят с него, за какво разговарят. Накрая трябва да подпишат протокол за разпит и за неразгласяване. Освобождават ги с предупреждение да не общуват с чужденци. Приятелят им вече го няма, прогонили са го, а студентът и Вела си тръгват с трамвая и тя през цялото време плаче неудържимо. Дълго не може да се съвземе.

         После двамата се виждат рядко. Студентът не разбира дали тя е увлечена по него, или не. Вела просто идва, любят се и тя си отива. Не иска нищо. Не му и предлага нищо, освен ласките си. Странно! Опитва се да говори с нея - не върви. Вела не плаче. Но погледът й бавно изчезва в някаква вътрешна мъгла. Тогава студентът се усеща като убиец.

         И тъй - с месеци. Накрая писмото й:

         "Усещам този твой личен заговор, именно заговор, защото може би все пак си имаш някоя, която те обича - усещала съм го през цялото време - и ти се радвам, че си ми толкова верен. Опитвам се да те пренебрегвам, да те забравям, за да не се възгордея твърде много, да не ме остави чувството на Изоставеност, което страшно ми е необходимо, за какво - не зная. Успявам понякога да не се съобразявам с присъствието ти, което е като виене на свят при излитане... Успявам. Но в това продължително дебнене от двете страни, признавам, ти си по-силният. Аз пък съм по-издръжливата. И някой ден, когато ти ще очакваш тържеството си от моята болка поради твоя опит да ме промениш, аз наистина ще съм се променила и, може би малко снизходително, ще ти се усмихна. Не иронично, не отмъстително. Ще ти се усмихна реално. Ти навярно ще направиш сцена на умиране, на пълно изтощение и отказване от борбата и, дай боже, на мен да ми стане жал и да те помоля да не умираш, да не си отиваш съвсем, защото какво друго ще правя в живота си, ако не воювам с теб, ако не се опитвам да не те забелязвам или пък понякога, много малко - да ти изменям. И след тая пръсваща с мелодраматизма си сцена, когато нас истински ще ни боли, но ще се преструваме, че е обратното, че само си играем на любовници, които ги е страх да продължат сами, ти ще ме излъжеш, че съм жестока - към себе си и към теб - и изиграл великолепно уплахата, ще прислониш истински треперещото си тяло към прошарващите се коси над лявото ми слепоочие. Мой красив, щедър и ужасно безочлив... Не те обичам!"

         Студентът стиска писмото между пръстите си, после изважда запалка и бавно го изгаря...