Венцеслав Константинов

 

 

Н Е Щ О   С В Ъ Р Ш В А

 

                                                                                                                                                       На Косара

 

         Пролет е и в сенките на цъфналите дървета млади жени плетат терлички, а розовите бузки на бебетата в детските колички ухаят замайващо. Няколко баби кротко се смеят и си бърборят. Не знаят какво ще се случи. Никой не знае. В тихата градинка все още е приятно и се диша с лекота.

         На една зелена пейка седят момче и момиче и втренчено гледат голяма пчела, която се мъчи да излети от  разпуканата роза наблизо. Свежият въздух е зачервил страните им, ниското слънце просветва през клоните, а под ръката на момчето мекото рамо на момичето се заобля.

         Недалеч разпалени дядовци с ръкомахания си припомнят един на друг случки, станали дълго преди да са се родили розовите бебета, а също и младата двойка на зелената пейка. В пролетния следобед очите на старите мъже са пълни с живот и добиват крадлив блясък, когато покрай тях минават весели студентки – гласовете им се снижават заговорнически и за кратко млъкват.

         Но ето, момчето престава да гледа пчелата и тихо казва:

         – Май е време да си вървим.

         – Къде да вървим?

         – Ами всеки по пътя си.

         Момичето не разбира, мисли, че приятелят й се шегува. Това е било винаги в характера му. Усмихва се. После лицето й се свива и от сините очи се отронват две сълзи.

         Лошото е, че нещо свършва. Но не свършва едновременно за двамата. Единият винаги изпреварва. Тежко е да си изоставен, но още по-тежко – да изоставиш.

         Момчето и момичето все така седят на зелената пейка, мълчат, не знаят какво да кажат. Всичко са си казали отдавна.

         Старците все още будят сенките на забравените си спомени, нежните личица на бебчетата са все така розови, но ръката на момчето вече не гали рамото на момичето. Една майка прави снимка на детето си, после прикляква до количката и го целува. Бабите все така се смеят и поглеждат завистливо към зелената пейка. Иска им се и те да седят до хубаво момче.

         Пчелата най-после се откъсва от красивата роза и полита към своя кошер.