Венцеслав Константинов

 

 

Н Е Щ О   З Н А Ч И М О

 

         Сутринта момчето се събужда по-късно от обикновено, е, не много късно, но все пак в известен смисъл – малко преди обед. Момчето закусва, без да се обръща назад, без да размишлява, както обикновено, защо не е станало по-рано, не съвсем рано, не в зори, ала все пак достатъчно рано, докато още е сутрин. И тъй, момчето закусва, а това му дава сили да се съсредоточи върху следващото си занимание, върху онова, което възнамерява да направи, по-точно иска му се да направи, но, естествено, още не знае дали ще го направи, защото все пак всичко зависи от това дали е в състояние да го направи, дали то е в кръга на неговите възможности, а този кръг, разбира се, не е неограничен – не е и чак толкова тесен, но не безкрайно широк.

         И сега, след като вече е закусило, момчето е решено да извърши нещо, още не знае какво, но е сигурно, че ще е НЕЩО ЗНАЧИМО, защото има нужната увереност за разлика от друг път, когато тя му е липсвала, а то не е чувствало истинска необходимост, истинско желание да извърши нещо, и то – значимо. А това, разбира се, е добре, поне не е толкова зле, колкото друг път.

         Момчето поглежда каната с мляко и се съсредоточава, както е решило: прави го, разбира се, постепенно, за да не се обърка, да не вземе да забрави, какво е решило, макар че още не е решило, но когато реши. Затова първо ще се съсредоточи, а после ще реши, или не, по-добре първо да реши, а после да се съсредоточи, още не знае кое е по-правилно, но нали затова опитва?

         Докато опитва, момчето забравя какво всъщност опитва, не че забравя, защото няма нищо за забравяне, а просто се разсейва, не успява да се съсредоточи, както трябва, защото не е решило за какво точно, а не е решило, защото му е нужно да се съсредоточи, да разбере – какво, вече самото то не знае, всъщност обърква се. Трябва да започне отначало, както обикновено, както вчера, а може би и днес, кой знае, затова най-добре е сега да обядва, станало е време, а после да се сети какво всъщност възнамерява да направи и да продължи, да не прекъсва, а да настоява докрай. Но за какво? Впрочем момчето решава първо да обядва, а решенията трябва да се изпълняват. Така че – добър апетит!