Венцеслав Константинов

 

 

Н О Щ   К А Т О   Н А   К И Н О

 

         Най-добрият приятел на момчето имаше братовчедка във Варна, която рядко идваше в столицата, но дойдеше ли, обръщаше всичко с главата надолу. Краси бе сламеноруса, с кръгло лице и толкова сини очи, сякаш морето, край което бе израсла, преливаше в тях. Тъничка, деликатна и пресилено игрива, Краси разбуждаше у хлапаците блянове за неща, които още не познаваха или пък никога нямаше да познаят. Накратко – Краси бе мечта, видение и все пак живо и диво същество. Обичаше да поразява – сякаш, още момиче, знаеше как да предизвика сладка и неотвратима болка в мъжките сърца.

         Момчето и най-добрият му приятел бяха влюбени в Краси, всеки по различен начин: момчето – безнадеждно, понеже Краси не го забелязваше, а приятелят му – с особено чувство за притежание, все пак Краси му бе роднина, макар и по някаква далечна и неясна съребрена линия.

         Тримата седяха в задния двор на къщата им и се надпреварваха да фантазират, да се правят на врели и кипели в житейските работи. Липата над тях ухаеше неудържимо в летния мрак. Отнякъде пиюкаше невидима птица. Може би славей. Луната бе пълна и в бледия й лик личаха чертите на тъжен клоун.

         – Искам да ме заведете на бар! Да прекараме тази нощ като на кино! – викна по едно време Краси. – Разправят, че тук сте ходели по страхотни заведения.

         Момчетата се спогледаха. Нямаха пари. Ами сега? Погледнаха се още веднъж и казаха на Краси да ги изчака, а те ще се върнат след малко.

         Оставиха момичето при песента на славея и се уговориха да поразровят из къщи, но да намерят пари. За всеки случай да си вземат и по една вратовръзка, защото иначе можеше да не ги пуснат в бара.

         Възбудени и щастливи с мисълта за предстоящото приключение, тримата тръгнаха към центъра на града. Братовчедът и братовчедката вървяха подръка, а момчето крачеше до тях. Нощта бе топла, а улиците безлюдни, само витрините на хотелите и на големите магазини светеха с неонов блясък. Сякаш всичко бе отзивчиво и приятелски настроено към тях. Момчето си припомни няколко стиха, които бе запаметило в училище, но не се сещаше кой е техният автор:

 

                                      Ти целия скован от злоба си,

                                      о шумен и разблуден град,

                                      и твойте електрични глобуси

                                      всуе тъй празнично блестят!

 

         Е, градът не изглеждаше злобен, нито шумен и разблуден, но нали поетът виждаше нещата по свой начин!

         В бар "Астория" влязоха без затруднения – все пак бяха си вързали вратовръзките. Намериха свободна маса по-близо до дансинга и седнаха. Осветлението бе приглушено, а над оркестъра бавно се въртеше кълбо с огледалца, които проблясваха в полумрака и правеха атмосферата феерична. Всичко им бе непривично и те леко се озъртаха, за да видят какво правят хората на другите маси. Повечето седяха по двойки, пиеха нещо и си приказваха. Нямаше разгул и разблудност. Просто уталоженост и умора. Но за Краси това явно бе необикновено преживяване – за първи път на бар, и то в столицата. Изглеждаше развълнувана и нетърпелива да се случи нещо. Не знаеше какво, но го искаше час по-скоро.

         След малко пред тях застана келнерът – огромен възрастен човек с побеляла коса и очила. Изгледа ги неодобрително, сякаш се питаше: "Какво правят тука тези деца?" Все пак вежливо изрече:

         – Какво ще обичате?

         Момчетата отново се спогледаха и поръчаха по една кока-кола и – за тежест – бадеми. Келнерът донесе напитките и бадемите, а в отделна чаша – бучки лед за разхлаждане.

         Тримата се оживиха, весело забъбриха един през друг. Най-добрият приятел на момчето прегърна Краси и двамата започнаха да се целуват. Като на кино. На момчето му стана неловко, но по едно време усети как Краси, докато се целуваше с братовчед си, побутна крака му под масата, а след малко дори започна да го гали с пета. Момчето се смути, отдръпна се и даде вид, че гледа към дансинга, където се поклащаха няколко двойки. Отново усети побутване. Не издържа и плъзна ръка под покривката на масата. Там вече го чакаше глезенът на Краси и момчето започна да го милва, а после опипа и по-нагоре. Така бе видяло да правят в някои филми.

         Краси се въодушеви, задиша дълбоко, махна на келнера и с престорено разгулен глас викна:

         – Искам шампанско!

         Келнерът погледна момчетата, които бяха навели глави, сви рамене и изпълни поръчката. Бутилката гръмна – келнерът я държеше увита в бяла салфетка, – тапата излетя към тавана и пенливата течност изпълни с мехурчетата си тънките разлати чаши. Вдигнаха наздраве, пиха бързо, позадавиха се, но се усещаха прекрасно. Краси покани момчето да танцуват. Отидоха на дансинга и заподскачаха в бързия ритъм, а после при бавното парче Краси се уви около момчето и се правеше на фатална жена. А най-добрият му приятел ги гледаше мрачно и си наливаше нова и нова чаша.

         Така стигнаха до мига, в който танцуването свърши, а музикантите прибраха инструментите си. Започнаха да гасят лампите.

         След като уреди други сметки, келнерът дойде и при тяхната маса. Изгледа ги свъсено и каза:

         – Е, момчета, удари часът на разплата. Ето сметката.

         Сумата бе голяма, нямаше как да я платят. Краси се бе умърлушила, изглеждаше и малко пияна. Тогава най-добрият приятел на момчето предложи да изтича до вкъщи, да намери още пари, а те да го изчакат.

         Момчето и Краси останаха сами, тя сложи глава на рамото му и се разплака. Незнайно защо.

         Мина доста време, барът се изпразни и келнерът се появи отново. Най-добрият приятел явно нямаше да дойде, просто се бе измъкнал. Момчето със задавен глас промълви:

         – Съжалявам, не си направихме добре сметката. Ето ви часовника ми за залог, утре ще дойда да ви платя.

         Неочаквано келнерът се развесели, направо се разсмя и казва бащински:

         – Какво сега? Разкарахте третия в любовта? Някога и аз така се ожених, без да усетя капана. Но вие сте млади, още сте деца, ех, да ви имах проблемите...

         – Утре ще ви платя, ето часовника – повтори момчето унило.

         – Не ми трябва твоят часовник. Нищо няма да ми плащаш. Подарявам ти тази нощ с това хубаво момиче. И споменавай бай Пенчо от "Астория".

         Момчето и Краси си тръгнаха, без да бързат. Нещо не бе станало, както го бяха очаквали. Мълчаха. Не се поглеждаха. Нощта бе топла, а улиците безлюдни, само витрините на хотелите и на големите магазини светеха с неонов блясък. Но сякаш всичко бе враждебно и неприятелски настроено към тях. Стигнаха до дома на Краси и тя най-неочаквано се вкопчи в момчето и му залепи ослепителна прощална целувка. Като на кино.

         Момчето никога повече не я видя. А с най-добрия си приятел станаха врагове.