Венцеслав Константинов

 

 

О Г Л Е Д А Л О Т О

 

         Момчето жадуваше за приключения.

         Късното лято бе горещо, с ленив и лепкав въздух. С приятеля си Жоро влязоха в една стара кооперация на улица "Оборище" и повикаха асансьора. Натиснаха най-горното копче, машината заскърца, въжетата на предвоенния "Шиндлер" заплющяха. Спряха кабината между етажите, като поотвориха решетката. Момчето винаги носеше у себе си отвертка – така се чувстваше въоръжено. Отвъртя винтчетата на летвите, които крепяха огледалото. Свали го, завинти обратно дъсчиците. Притвори решетката и натисна копчето за партера. Когато се озоваха долу, двамата се озърнаха внимателно дали има някого и се измъкнаха. Никой не ги бе видял.

         Понесоха огледалото по улицата. Не знаеха какво да го правят. Бедата бе, че грееше ярко слънце и както и да се въртяха, огледалото отразяваше лъчите и хвърляше наоколо игриви "слънчеви зайчета". Чувстваха се издадени! Ясно бе, че не могат да го отнесат у дома си. Едва-едва стигнаха до Борисовата градина и поеха с огледалото по алеите. Накрая го опряха до ствола на едно голямо дърво, от което вече падаха пожълтели листа и седнаха на отдалечена пейка да наблюдават реакциите на хората.

         Преминаващите мъже изобщо не забелязваха огледалото. Но всяка жена, като го видеше, се спираше, оглеждаше се в него и започваше да си поправя косата или вадеше червило и си оформяше устните – без изобщо да й мине през ум, че мястото на това огледало не е в парк до дърво. Просто огледалото действаше магически на жените! Това доста забавляваше приятелите. А малките деца се струпваха пред огледалото и се надпреварваха да правят "муцунки".

         Все пак трябваше да решат какво да правят. Жоро предложи да замерят отдалеч огледалото с камъни и който го улучи, да го смятат за победител. Тази идея не се хареса на момчето, видя му се глупава, затова измисли нещо друго: да върнат огледалото обратно на мястото му.

         – Веднага ще ни хванат – възрази Жоро.

         – Ще кажем, че сме го намерили до входа и сега просто го внасяме.

         – Ще ни повярват ли?

         – Разбира се, нали сме убедителни!

         – Добре, но на твоя отговорност.

         Тръгнаха обратно, крадешком стигнаха до кооперацията, повикаха асансьора, влязоха и натиснаха най-горното копче. Спряха кабината между етажите. Момчето извади отвертката, свали летвите, закрепи огледалото и завъртя обратно винтчетата. Всичко бе както преди. Двамата се огледаха в него за последен път, за да зърнат престъпните си физиономии, слязоха на партера и се измъкнаха, без никой да ги види.

         Приятелите бяха доволни – веднъж от кражбата, втори път от поправянето на злината.