Венцеслав Константинов

 

 

О С Л Е П Е Н И Е Т О

 

         Момчето обичаше да си играе с огъня. Струпваше опадали есенни листа в страничната улица, запалваше ги и се наслаждаваше на гъстия пушек, който се виеше на кълба към небето, вдишваше горчивата миризма от прегаряща шума. Харесваше му да гледа и зарята от пръскащи искри при заваряването с електрожен, възхищаваше се на синкавия пламък от горелката на оксижена.

         От един работник измоли няколко парченца карбид. Изкопа дупка в кварталната градинка, изсипа вътре кристалчетата и ги заля с вода. Започна бурен процес на кипене и се разнесе зловеща воня, която го изпълни със страх и трепет. Бързо покри разпенените парченца с предварително приготвената консервена кутия с пробит отвор отгоре и я заобиколи с кал, за да не издиша. След това затисна с пръст отвора и като усети налягането, отскочи рязко встрани. От дупчицата със съскане заструи газ и момчето го запали с дълга горяща пръчка. Консервената кутия излетя с взрив, достигна височина до керемидите на околните къщи, а момчето, занемяло от възторг, се чувстваше като създател на ракета. Минаващите хора му се караха, защото това забавление бе опасно, а и кутията можеше да падне върху нечия глава. Но играта с огъня, с пламъка и очакването накрая всичко да изгори и се превърне в пепел бе нещо велико!

         Веднъж в пясъка край стената на Военната академия момчето намери патрон от бойна карабина. Прибра се вкъщи и след като дълго го разглежда, се опита с клещи да отвърти куршума. Стана трудно, но стана. Реши да възпламени патрона, като вкара в него голям притъпен пирон и го удари с чук, та барутът да се взриви и пиронът да излети към тавана. Така и направи – замахна и отскочи встрани, както при играта с карбида. Патронът обаче не гръмна веднага и момчето погледна в отверстието, за да види какво става. В този миг патронът избухна в лицето му. Очите му се изпълниха с горещи барутни късчета, при което изпита страшна болка и най-важното – нищо не виждаше.

         Майка му изпадна в паника, но след като си поплака, го заведе в клиниката по очни болести. Там сложиха момчето на офталмоскоп – нещо като микроскоп, с който се оглежда окото. Завързаха здраво главата му, за да не мърда, разтвориха клепачите му с някакво приспособление и лекарката започна с фина игла да чисти набитите парченца барут от очите му. Имаше и проникнали много надълбоко, не можеше да се извадят. От очите му изтече доста кръв, която момчето не виждаше, но усещаше как се стича по лицето му. Накрая му намазаха очите с някакъв мехлем, превързаха ги и разпоредиха след месец да дойдат на контролен преглед. В никакъв случай не трябвало да махат превръзката, за да не възникне инфекция.

         Тръгнаха си, а момчето крачеше до майка си – тя му казваше къде да стъпва, за да не се спъне. Хората, като виждаха това ослепено дете, цъкаха с език и го окайваха. А майка му се оплакваше – всичко било станало, защото синът й не я слушал:

         – Дано сега му уври главата!

         Измина един месец и отидоха на преглед. Свалиха превръзката и се оказа, че лявото око нищо не вижда, а дясното едва различава светлина от тъмнина. Лекарите се тюхкаха:

         – Жалко за момчето, дано спасим поне едното око, да гледа, макар и с голям диоптър.

         Отново му намазаха очите с мехлем и го превързаха.

         Така момчето заживя в тъмнина. Слънцето вече не съществуваше за него. А обичаше да разглежда всичко –къщите, дърветата, по които се катереше и облаците с техните различни форми. Най-много му харесваше да наблюдава как някой работи и изпод ръцете му излиза полезна вещ.

         Сега всичко това го нямаше. Тъмнината бе всеобхватна, затова престана да се страхува от нея. Започна да чува звуците по друг начин – всеки шум носеше различен смисъл, какъвто досега не бе осъзнавало. Особено го занимаваха гласовете на хората. Опитваше се по интонацията, дрезгавостта, начина на говорене, повторенията на някои думи да разгадае образа на човека. Някои, полъгани от това, че момчето не ги вижда, се държаха по-свободно – веднъж, докато седеше на пейка в парка, където го бе оставила майка му, долови как наблизо някакъв мъж целуна непозната жена, а тя само каза: "Ах!", сякаш бе зърнала красива гледка. Жените много се смееха, все по различен начин, разказваха си вълнуващи случки по няколко пъти, навярно за да се убедят в истинността им.

         Най-поразителното обаче бяха птичите звуци – гракането на враните, пиюкането на синигерите и особено сложните извивки на косовете. И по-рано ги бе чувало, но не им бе обръщало внимание. Някъде весело лаеха кучета. Едни се джафкаха, навярно по-малките, а други само излайваха дебело, сякаш колкото едно куче бе по-малко, толкова бе по-гласовито. Отдалеч достигаше шумът на автомобили, неделя бе и ехтяха клаксоните на сватбарите или на абитуриентските шествия, а между тях остро прозвучаваше сирена на линейка за бърза помощ или на пожарна кола. Минаваха и цигански каруци с чаткащите подкови на пришпорваните коне. От някаква естрада звучеше духова музика. Часовникът на Военната академия отброяваше всеки четвърт час с един, два, три и четири камбанни удара. Към последния се добавяше и броят на изтеклите часове с по-мощна и по-бавна камбана.

         Най-сладки бяха детските гласчета и бебешките гугукания от преминаващите по алеята колички. Някои дечица, като го виждаха с превръзка, се приближаваха и мило питаха:

         – Батко, защо нямаш очи?

         Майките се стъписваха в първия миг, защото усещаха нещо нередно, което можеше да ги застраши. Но после оставяха децата да си поговорят със слепеца. Той протягаше ръце и докосваше малките главици, галеше ги по къдрушките, а децата се притискаха към него като котета. Опитваше се да отгатне какъв е цветът на очите им и понякога успяваше. Не улучваше само за пъстрите очи.

         Не знаеше как ще продължи животът му като слепец, но си казваше, че и така трябва да е добре. Нямаше да се сблъсква с неща, които преди го нараняваха. Може пък в това му състояние хората да го щадят. Щеше да се научи да ходи без придружител, да размахва специалния бастун на бели и черни ивици, за да го разпознават отдалеч. Щеше да носи кръгли очила с черни стъкла, за да не се виждат осакатените му очи. Навярно така щяха да преминат дните му с някакви нови, непознати радости и горчивини. Но сега това бе неговият свят и трябваше да го приеме, да се разположи удобно в него. Ето, усещаше миризмата на прясно окосена трева, а отнякъде люляк изпълваше въздуха с диво ухание.

         След още два месеца отидоха пак на преглед. Махнаха бинтовете, измиха очите му с борова вода и о, чудо – момчето прогледна! Вероятно имаше здрав организъм, защото след тримесечна слепота и ходене с превръзка на очите започна да вижда даже по-добре от преди, различаваше знаците в най-долните редове на контролната таблица – това бе истински небесен дар, само дето от преживяното му бе побелял кичур коса на тила. Имаше си и неприятната страна. В лявото му око останаха някакви поражения, защото непрекъснато виждаше малки черни точки в ъгъла на наблюдаваната картина, те помръдваха заедно с движението на окото и това му пречеше, когато четеше.

         Е, очите на момчето оздравяха и то четеше без очила – само с тези няколко черни точки. Но сега бе сякаш по-зрящо от зрящите...