Венцеслав Константинов

 

 

О Т М Ъ Щ Е Н И Е Т О

 

         За приятелите отмъщението бе нещо важно, защото укрепваше самоувереността им и засищаше чувството за справедливост.

         На отсрещната страна на улицата в една мансарда живееше железничар. Навярно от работата с шумните локомотиви той бе почти оглушал и щом се върнеше вкъщи, пускаше радиото с все сила, сядаше до прозореца и започваше да срича вестник. Съседите го молеха да намали радиото, което огласяше квартала, но железничарят само отвръщаше:

         – Я съм си платил и ще си го слушам, колкото искам!

         (Тогава за притежаването на радиоапарат се плащаше такса.)

         Жена му, висока, кокалеста, но с огромен провлачен бюст, пък гледаше котки. От втория прозорец на мансардата им хвърляше храна върху керемидите. Котките, поне десетина на брой, се втурваха и лакомо поглъщаха мазната попара. Веднъж една котка остана на ръба на покрива, зареяла поглед подир врабците, и железничарката й подвикна:

         – Ела тука ма, кучко!

         Хората питаха железничарката за какво й са толкова много котки, а тя отговаряше:

         – Они ма разбират.

         Един ден при игра на мач топката на момчетата отхвръкна в двора на железничарката и изцапа праните й, прострени на въже чаршафи. Жената освирепя, изсипа куп ругатни и прибра топката. Момчетата звъняха, молеха я да им я върне, като обещаваха вече да играят на "друго място". Но железничарката бе непреклонна. Накрая проби топката с едно шило и я подхвърли на улицата.

         Приятелите започнаха да обмислят отмъщение. Първо смятаха да й счупят прозорците, но мансардата бе високо и имаше опасност камъните да попаднат в други прозорци. После мислеха да подрежат въжето й за пране, та като реши да простира, то да се скъса и да се изцапат чаршафите. Но тя, изглежда, се переше веднъж на месец, а на момчетата не им се чакаше.

         Като играеха в една изоставена къща, забелязаха между боклуците изтърбушена кофа. Навярно се бе напълнила от дъжда, а през зимата водата бе замръзнала и ледът бе отчупил дъното. Опитаха с камък да притиснат отлепената част, но нищо не излезе. Тогава им дойде идея. През няколко улици асфалтираха и там край огромната машина намериха парче стар асфалт. Сложиха го в кофата, запалиха огън между две тухли и така я нагряха. Асфалтът се разтопи, потече през пролуката в огъня, разнесе се упойваща миризма на смола. Отдръпнаха кофата и когато асфалтът изсъхна, дупката бе запълнена. Така вече имаха подходящ съд за своето отмъщение.

         Отнесоха кофата до къщата на железничарката. От близката дворна чешма я напълниха с вода, откъснаха въжето за простиране и го вързаха за дръжката на кофата. Едно от момчетата се покатери по страничния зид, покрит с наклонени керемиди и с големи усилия допълзя до перваза над входната врата. Там сложи кофата на самия ръб, скочи долу, върза другия край на въжето за пиринчената топка на вратата и се измъкна, без да го усетят.

         Всички се спотаиха зад тарабите на отсрещната къща и зачакаха. По едно време се чу тропот на налъми, някой слизаше по стълбите. Вратата се отвори, но не се появява железничарката, а майка й, която бе дошла от село на гости. Дръпната от въжето, кофата се сгромоляса с трясък, разплиска се и измокри бабата. Тя застина втрещена, после вдигна глава към прозорците и викна:

         – Маро ма, оти хвърли тая кофа? Че ме утрепеш ма!

         – Ква кофа ма?

         – Е, те тая!

         – Комай чавки са ти изпили акъла!

         Отгоре се чу трополене от налъмите на железничарката. Тя се показа на вратата.

         – Кам я тая кофа!

         – Па не виждаш ли ма? Да не са ти изтекли зъркелите?

         – Она що чини тука ма?

         Бабата забеляза въженцето и кресна в отговор:

         – Оти си я вързала за вратата като малаче, нема да ти избега?

         – Съм я не я вързала, не съм толко проста.

         – Море! Нали си те знам. От манечка си беше щуроглава!

         След като дълго се чудиха на завързаната кофа, накрая майка и дъщеря се прибраха. Но продължиха да се карат и обиждат.

         А приятелите седяха скрити зад тарабите и се наслаждаваха на разправията.

         Вечерта чуха как железничарката заразказва на мъжа си за кофата, но той само наду радиото с все сила и си зачете вестника.