Венцеслав Константинов

 

 

О Т Р О В А

 

         В ресторанта на хотел "Бор", сред гората на Боровец, пианистът се сприятели с Джими, бармана на "Синята лисица". Джими беше ченге, но му се доверяваше (ченгетата също имат нужда от душеприказчик). Споделяше му как следи случките в бара като невидим, защото никой не го забелязва, макар да е двуметров мъжага. Това му помагало при разни малки далавери: разказваше как пресипва български вермут "Орфей" в бутилки от "Чинцано", после го охлажда до степен да не се различава вкусът и така го сервира на източните германци, които се облащават от мисълта, че пият западно питие.

         Джими беше женен за администраторката на хотела Светозара. Тя бе на средна възраст, средна на ръст, средно хубава, средно интелигентна – жена, приятна във всяко отношение. Когато слизаше да закуси, пианистът с усмивка й предаваше ключа от стаята си. Но често Зара не вдигаше очи, изглежда, нещо я мъчеше, защото нервно навиваше кичур от косата си, а цигарата не слизаше от повехналите й устни. Е, разменяха по някоя добра дума, нали работха в един хотел.

         Веднъж пианистът завари Зара обляна в сълзи, хлипаща, напълно разстроена.

         – Какво има?

         – Нищо, нищо! – отвърна тя и пак се затресе от плач.

         На пианиста му стана мъчно и предложи да седнат на дивана край рецепцията, да му разкаже какво се е случило, може пък да й олекне. Зара се поколеба, но като видя, че наоколо няма хора – гостите на хотела вече бяха излезли на разходка – се съгласи. Настаниха се и Зара запалва нова цигара.

         – Знаеш ли – започна, – с Джими непрекъснато се караме. Смята, че съм некадърна и нищо не мога да свърша, както трябва, винаги е недоволен от мен и от моето готвене. Връща се от бара, вече пил, отдалеч го усещам, че мирише на жена. Измърморва ми нещо, яде от моите "гнусотии" и сяда пред телевизора с бутилка бира да гледа късен сериал. Не минава ден, без да ми капне отрова в душичката. Вчера имах почивка и след като Джими обилно ме наруга и дори ми посегна, задето не съм му изпрала любимата риза, реших да поизляза, да глътна малко въздух, да се съвзема. Неочаквано в гората край един бор забелязах гъби. Средно големи, зеленикави, грозни. Изглеждаха отровни. Нещо ми причерня и ми се прииска да го ликвидирам, моя кръвопиец! Набрах гъбите в кърпа и бързо ги отнесох вкъщи. Нарязах ги на малки парчета, запържих ги с лук, после сложих ориз, долях вода и посолих. След половин час яденето беше готово. Щях да му дам на моичкия да разбере дали съм некадърница!

         – Джими яде ли?

         – Прибра се от работа и още от вратата кресна да слагам масата, че бил гладен като вълк. "Какво си готвила?" – ревна. "Ами купих малко гъбки. Аз няма да ям, че нещо ме свива стомахът." Сипах му и той залапа с настървение. "За първи път да сготвиш нещо вкусно!" – каза ми с присмех. Изчаках го да си легне, но треперех цялата. Ами сега? Чувала бях, че смъртоносните гъби не действат веднага, а след часове. Джими захърка, а пък аз го гледах изумена и се питах: "Какво направих? Че той ми е единственият, опората ми в живота. Може и да го мразя, но го обичам. И той ме обича, щом ми посяга."

         – И какво стана?

         – Изведнъж хъркането спря, долепих ухо до устните му – никакъв звук. "Значи това е – казах си, – аз съм убийца, как ще живея по-нататък, искам да умра, ще взема да изям останалите гъби." В този миг обаче от устата на Джими изригна рев, страшно мучене, дишането му се възвърна и той отново захърка. И така – до сутринта. Не съм мигнала.

         – Е, значи всичко е наред. Защо тогава плачеш?

         – Не мога да си простя две неща.

         – Какви?

         – Ами това, че поисках да убия мъжа си.

         – А другото?

         – Че не го направих. И тук се проявих като некадърница. Мъката ми край няма.

         Появиха се туристи и Зара се върна на рецепцията. Пианистът й пожела спокоен ден и я остави на нейните сълзи и неосъществени желания. Как да спреш сълзите на жена, която плаче за друг?

         В ресторанта закуси хубаво със селска баница и овче кисело мляко. После седна на терасата под планинското слънце, навред ухаеше на бор и настъпваща пролет. Затвори за кратко очи, поразмисли, сетне извади разказите на Хемингуей на английски и се опита да дочете прекрасната история, озаглавена "The End of Something" – "Краят на нещо".