Венцеслав Константинов

 

 

П И А Н И С Т К А Т А

 

         Приятелката на момчето беше студентка по пиано. Готвеше за изпит "Виенски карнавал" от Шуман и момчето силно се възхищаваше на нежните й пръсти, които с ненадмината лекота пробягваха по клавишите на неговия стар "Блютнер". Самата пианистка беше много красива, стройна и изящна.

         Скоро обаче момчето осъзна, че приятелката му е напълно бездарна като музикант. Стриктно съблюдаваше всички крешенди и декрешенди, най-важното – не пропуска нито една нота. Но не живееше с музиката, нищо не произлизаше от нея, нищо не се раждаше. След като се увери, че технически е перфектна, а душевно и във всяко друго отношение – дървена, момчето го обзе непреодолимо отегчение. Пианистката усети това и се вкопчи в него като репей. Започва да го ревнува, веднъж я свари да проверява писмата му и бележника с телефонните номера. Разпитваше го с коя се е срещнал, че е така груб с нея, скришом преглеждаше яките на ризите му за следи от червило. Всичко вървеше към провал и раздяла. Но момчето не желаеше драми, искаше разумен край, без терзания и сълзи. Дали това беше възможно? Колко пъти, изпращайки я до дома й, заявяваше с пресилена спокойна решителност, че повече няма да се виждат, че всичко е свършено. Но пианистката само се усмихваше през сълзи:

         – Пак ли почваш?

         А на следващия ден му се обаждаше и изчуруликваше:

         – Аз съм!

         Нищо повече. Очакваше от него да й нареди какво да прави, кога да дойде, надяваше се да й поговори малко по телефона, докато трае междучасието в Консерваторията, навярно доволно усмихната, окрилена от завистта на колежките си, които може би си нямат приятел.

         Момчето се чудеше защо бездарни хора се устремяват към изкуството – може би го намираха за нещо престижно? Не само приятелката му, но и нейните музикални дружки се интересуваха просто да си вземат изпитите, и ги взимаха с добър успех, след което начаса забравяха какво са свирили, дори им бе досадно да си го припомнят, сякаш бяха преживели нещо мъчително.

         Веднъж след поредната бурна разправия пианистката промълви, че смята да се отрови, повече не й се живеело. Тръгна си разплакана, не желаеше да я изпращат, а пък момчето се потопи в угризения. Как можеше да причини смъртта на някого! След половин час позвъни на приятелката си, за да поправи нещата. Обади се нейната майка и студено му съобщава, че дъщеря й е на бал в Художествената академия. Момчето се уплаши да не би да е излъгала, та да се усамоти и извърши безразсъдството. Хукна към Академията. На входа го спряха – било само с покани. Имаше приятел художник, помоли да го повикат, намериха го и той с многозначителна усмивка го вкара на бала. Задимената зала бе пълна, гърмеше рокендрол. В дъното момчето забеляза, че на маса танцува двойка, кълчеща се в екстаз, а наоколо ръкопляскат. Приближи се и онемя – това бе приятелката му и някакъв студент, който по нещо прилича на него. Безшумно си тръгна, изтръпнал от срам и омерзение. Осъзна, че нито може да се раздели, нито да продължи с пианистката. А времето течеше и ограбваше всякакви други надежди.

         С тези мисли седна в парка, загледа се в играта на децата, в полета на птиците. На едно отрязано до короната старо дърво видя кацнали три пъстри кълвача, които кълвяха ли, кълвяха. Но свраките край тях изглеждаха по-стилни в своето черно-бяло одеяние и леко зеленикаво оперение на дългите си хвърчилообразни опашки. Недалеч от пейката му се спусна едра сойка, с още зимна одежда, и след малко прилетя втора, може би женската. Двете започнаха да се въртят една край друга в любовен танц, извършваха някакво пролетно тайнство. Тяхната красота ли бе по-значима, или красотата на изкуството – когато някой с труд и отдаденост успееше да я създаде?

         На пясъка в ограденото с трупчета детско каре бе седнало момченце, а недалеч майка му – дебела и тежко гримосана – пиеше кафе с две лелки. По едно време майката погледна часовника си и властно подвикна на синчето си:

         – Хайде, трябва да свириш! Пианото те чака!

         Детето стана от пясъка и веднага се разплака, очевидно от спомен за пердах. Момчето сякаш виждаше бъдещето на това отроче, уплашено и сепнато още от ранни години, вързано за инструмента и за полите на майка си в признателност и ненавист.

         Е, това го нямаше при птиците.