Венцеслав Константинов

 

 

П И С М О Т О

 

         Писмото лежи на масата, близо до чашата с недопито кафе и започнатото ръкоделие. Пликът няма да бъде отворен скоро, защото възрастната жена седи отпусната в стария фотьойл, гледа разсеяно новините по телевизията, но погледът й е далеч, далеч. Не бърза да прочете писмото, защото очаква да намери в него упреци, обвинения, самосъжаления, обяснения и нещо, което само майките проумяват, когато са тъжни. А и трябва да довърши работата си – плете пуловер за своя син, защото нощите навсякъде са студени.

         Дълъг път е изминало това писмо – от Ибадан в Нигерия до нейния дом в София, думите са се натрупали една върху друга от многото пренасяния по летища и пощенски станции. Защото синът си е намерил работа в чужбина, заминал е за Африка, за да избяга от майка си, както тя си казва, макар да не е права. А може би е права, кой знае? Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че писмото е доста обемисто, в него навярно има снимка или рисунка – синът умее добре да рисува, тя го е научила. Научила го е на всички важни и маловажни неща в живота, мисли си майката. Защото той е всичко за нея, след като е останала сама, след като вторият й съпруг си е отишъл от този свят.

         Истинския си баща синът не помни, бил е много малък, когато родителите му са се разделили. Но на стената срещу затъмнения от завеси прозорец виси уголемена черно-бяла снимка на рано починалия му брат, загинал още като дете в автомобилна катастрофа. Този първи син е първи във всяко отношение, образец за всичко, задължителен пример за Тончо – нека вече назовем името му, – който израства под криво усмихнатата физиономия на това непознато му момче, превърнато в домашна икона. Защото второто дете е било създадено и родено след смъртта на първото, за да приеме неговия дух, неговата същност и мястото му в живота на майката. Впрочем истинското име на Тончо е Антоний – както се е казвал и починалият брат.

         Трудно е да се повярва, но Тончо никога не потърсва и не се запознава с родния си баща, който ги е изоставил след развода и е заминал някъде в чужбина, без да се обади повече, без да се поинтересува за участта на сина си. Тончо израства под надзора на своя пастрок – умен, но лекомислен човек, приятел на чашката. Щом Тончо тръгнеше към тоалетната – това го казваме на ухо, – той му подаваше парче вестник и му подвикваше поучително:

 

                                               Тази книжка мека,

                                               служи на човека,

                                               той да се избрише,

                                               за да не мирише.

 

         Забавните словца засядат в съзнанието на Тончо. Приема ги като съдбовно заклинание и неотменима повеля. Защото животът му е не само труден, но и много придирчив към него. Майката изисква Тончо да е винаги спретнат, с лъснати обувки, с правилно поставена катарама на колана и – най-важното – високо подстриган. Забранено му е да влиза в каквото и да било заведение – дори в обикновена сладкарница. Майка му настоява да й се обажда по телефона на всеки кръгъл час, за да знае къде е нейният Тончо, какво прави, с кого е, защо точно с него. Определя приятелите му, изобщо хората, с които може да общува.

         Така Тончо завършва училище като пълен отличник. Започва да следва електронно инженерство, което също завършва с отличие и медал. Скоро става асистент в политехниката, издига се, защото е истински специалист и ползва няколко чужди езика – френски и английски е усвоил лично от майка си, а руски и немски научава при многото пътувания и специализации в чужбина. Научното му поприще се развива блестящо за радост на майката, която го наблюдава, напътства и подпомага във всичко. Предстои му защита на докторат, след това хабилитация и вече всички виждат в Антоний бъдещия професор по микроелектроника – най-модерната дисциплина в тази област на знанието. Майката изживява успехите на сина си като свои собствени – та нали тя го е родила, създала и формирала като човек и личност! Не е чудно, че за младия асистент точната наука се превръща в най-важното нещо. Макар че обича да чете и художествена литература в оригинал, прави го само за да си поддържа езика. Ето защо с еднакво усърдие отделя време и за велики творби, и за евтини модни романчета. Не изпитва художествена наслада, а само задоволство, че се справя. И това е научил от майка си, която се справя с всичко.

         Една пролет – защо ли тогава? – Тончо решава, че е време да намери своята половинка в живота. Увлича се по една студентка – черноока, умна и амбициозна, по нещо силно прилича на майка му. Довежда я у дома си, представя я подобаващо, но майката не я одобрява.

         – Аз ще ти намеря достойна съпруга, която да ни цени и уважава. Тази ще те напусне! – пророкува майката. – Няма защо да си губиш времето с ненужни запознанства. Ти си гледай науката и академичното поприще. Другото остави на мене!

         До този момент Тончо е влизал в пререкания с майка си само за дреболии – например за това, че чашите за кафе не са добре измити. Но все пак трябва да кажем, че зад тези дреболии в сърцето му напира огромна вълна от недоволство и гняв. Затова той шумно и демонстративно се жени за студентката, като майка му не идва на сватбата.

         Тончо заживява с младата си жена в една странична стая на големия стар апартамент. Майка му е враждебна и недоверчива. Вечер, когато новобрачните искат да се отдадат на ласки, майката често влиза при тях и казва на сина си:

         – Остави вратата отворена. Ако имаш нужда от нещо, повикай ме, веднага ще дойда.

         Като специалист по електроника Тончо си конструира радиоуредба с небивала мощност, през която пуска с възможно най-голяма сила творби от любимия си композитор Рихард Вагнер. Звукът е толкова висок, че дори съседи от насрещната страна на улицата идват да се оплакват. Тончо слуша властния Вагнер (за него това не е изкуство, а религия), за да изпита отмъстителна наслада от мъките на майка си, защото тя не понася класическа музика. Завършила е френски колеж, обича шансони и валсове мюзет. Особено този немски фашист Рихард Вагнер й е абсолютно непоносим! Но това е Тончовият способ да й се наложи.

         Добре, но озлоблението към майката се пренася и върху младата съпруга. Започва по същия начин да я упреква, че чашите за кафе не са добре измити, че е забравила да купи от любимото му холандско сирене. Най-вече е смаян от това, че жена му като студентка е желаела да стане негова асистентка, за да развият двамата общо научно поприще, а сега, след раждането на детето, напълно престава да се интересува от наука. Тончо не може да си обясни тази промяна, възприема я като измяна и предателство към тяхното бъдеще.

         Един ден съпругата му заявява, че повече не издържа на цялото това напрежение и скрита борба между майка и син, затова ще отида с детето да поживее при родителите си, докато нещата се уталожат. Тончо не е очаквал такова развитие и посърва, а майка му (скрито) тържествува. Тъкмо тогава – какво нещо е съдбата! – негов бивш състудент му предлага работа в телевизията, където имали нужда от специалист по електронно оборудване, който владее езици, за да следи чуждите постижения в тази област. Заплатата му щяла да бъде двойно по-голяма от тази в института.

         Следва бурен разрив с майката, която не може да понесе попарването на своите мечти за растежа на любимия син. Желаела е той да стане професор, а тя като майка на професор да приема всички почести, поздравления, уважения и ласкателства. Ако синът й стане техник в телевизията, макар и завеждащ отдел по научна информация, той ще се превърне в едно нищо, поне в нейните очи. Но Тончо иска самостоятелност, приема предложението и заема мястото. Зарязва напредналата си дисертация и се отдава изцяло на новата дейност.

         Истина е, че Тончо осигурява за телевизията ценно оборудване и всички са доволни от него. Един ден възниква въпросът да се набави професионален електронен часовник, който да излиза на екрана преди новините, а не просто да се заснема обикновен циферблат с механично потрепващи стрелки. Тончо получава задачата да издири откъде може да се закупи най-подходящият модел за тази цел. С цялата си стръв и стремеж да се справя с всичко Тончо самоуверено заявява, че сам ще конструира електронен часовник и няма защо да се харчат пари за такава дреболия. Започва да мисли и работи по проекта, но скоро се оказва, че му липсва нужният опит (едно е да знаеш на теория как се прави, а друго – да го направиш). В последна сметка телевизията закупува от английска софтуерна фирма скромен, но удобен за експлоатация модел. Всички обаче смятат, че часовникът е конструиран от Тончо и го поздравяват, а той само кима и не отрича, докато не започне и сам да си вярва, че показваният уред е негов. Не може да допусне, че се е провалил в нещо и да посрами не само себе си, но и майка си, която го е научила да не се предава пред никаква трудност.

         След този случай обаче работата в телевизията се вижда на Тончо неблагодарна – липсват му възхитените погледи на колеги и колежки, липсва му уважението и страхопочитанието на студентите и студентките в института, пред които е разкривал последните тайни на микроелектрониката. Може би малко прибързано – никой не може да каже – Тончо подава документите си за един международен конкурс и – виж ти! – спечелва мястото на преподавател по "Основи на микроелектрониката" в университета на град Ибадан в Нигерия. Тончо подписва договора и заминава, без да се сбогува с майка си, без да се сбогува с жена си, без дори да погледне сина си, който вече е попорасъл.

         В Ибадан започва истинската му научна и университетска кариера. Изнася лекции на отличен английски, скоро оценяват неговите възможности и той често пътува по международни конференции и конгреси. Намира си и млада чернокожа приятелка журналистка, която го въвежда в културните среди на града. Тя го запознава и с прочутия нигерийски поет Уоле Шоинка, който е учил в неговия университет, а по-късно получава Нобеловата награда за литература. Двамата с Тончо разговарят за близостта и различието на културите, за бремето на паметта, за миналото, което трябва да е обърнато с лице към настоящето. Тончо приема това много лично.

         Всичко изглежда прекрасно, докато един ден журналистката му съобщава, че е бременна. Но добавя, че за нея това не е никакво притеснение, напротив, радвала се, че ще има дете от бял мъж. Щяла да го роди и да не обвързва Тончо с нищо. И наистина, когато се появява бебчето с цвят на кафе и мляко, Тончо изпитва непозната радост и често ходи да го вижда – което не е правил с българския си син.

         Тончо е убеден, че е скъсал напълно с родината и с непоносимата си майка, чувства се вече гражданин на африканската държава и на света. Политическите стълкновения в страната не го вълнуват, единствено важни са професионалното му израстване, преподавателската дейност и публикациите в международни научни издания. Е, трябва непрекъснато да пребивава в помещения с климатик, защото жегата е нетърпима. Затова обича в нощната прохлада да кръстосва с новия си фолксваген из джунглата, да гледа през стъклото ярките звезди, докато отвън крещят маймуни, и да слуша любимата си ария на Изолда от операта на Вагнер. При това неволно мисли за майка си, която – казва си – трябва да забрави час по-скоро. Накрая се прибира в луксозния си апартамент и сяда да й напише поредното последно писмо, изпълнено с упреци, обвинения, самосъжаления, обяснения и нещо, което само майките проумяват, когато са тъжни.

         Писмото ще измине дълъг път – от Нигерия до дома им в София, а думите ще се натрупат една върху друга от многото пренасяния по летища и пощенски станции. След известно колебание майката ще отвори писмото от няколко страници, ще го разгърне, но от него няма да изпадне снимка или рисунка, а банкнота от сто долара. Така синът се разплаща за бягството си.

         Тончо гледа през прозореца си в Ибадан отблясъците на луната по витрините на модерните сгради и разбира нещо, което го изпълва с непозната горест...