Венцеслав Константинов

 

 

П О   С Л Е Д И Т Е   Н А   И З Г У Б Е Н О Т О   Ж Е Л А Н И Е

 

         Още в казармата момчето си бе намерило приятел, с когото имаха общи интереси и сходно отношение към живота. Пишеха си дълги писма от поделенията, където са ги разпращали. Цонко притежаваше енергичен и красив почерк, който издаваше силен интелект и ярка чувствителност. Момчето се усещаше много привързано към него, смяташе го за образец на завършена личност.

         След като се уволниха, приятелят му започна да следва някакво инженерство. Но то не го увличаше, не му вървеше. И един ден Цонко реши, че има дар да рисува и пише, изостави техническите науки и напусна института. Показа на момчето някои свои скици с въглен, но те изглеждаха обикновени, лишени от порив и характер. Цонко написа нещо като импресия от една разходка в Борисовата градина, но и тя бе мъртва, без човешко присъствие. Момчето не знаеше какво да му каже, а приятелят очакваше похвали и насърчения. Пожела да види и други негови работи, за да му даде обоснована преценка. Но това не се случи – творческият дух на Цонко, доколкото го имаше, бе угаснал. Момчето се чувстваше малко виновно за държанието си, но какво да се прави – не можеше да лъже.

         Постепенно Цонко започна да "хапе джама", денят му начеваше с бира "за отскок" и после продължаваше до вечерта с коняк или водка. Живееше на гърба на родителите и по-големия си брат. С тях беше в постоянен конфликт, защото нито учеше, нито работеше, просто безделничеше. Не се занимаваше с момичета, изглежда, те му вдъхваха страх, а май имаше при него и нещо сбъркано.

         Момчето и Цонко се срещаха често – държеше ги старото "бойно другарство". Понякога отиваха да се разходят в полите на Витоша. Когато минаваха покрай богаташките вили, в един глас викаха:

         – Има ли хора? Има ли хора?

         Това бе отглас от дните на екзистенциализма, когато се знаеше, че "адът, това са другите" – според ефектната фраза на един френски писател, – макар че "раят, това са другите" изглеждаше за момчето по-вярно.

         Цонко се оплакваше от безпаричие и скука. Твърдеше, че нищо на този свят няма смисъл, освен приятелството.

         А момчето се готвеше за Консерваторията и по цял ден свиреше на старото пиано, останало от баща му. Инструментът имаше дълбок и топъл звук, предразполагаше към взаимност. Обичаше неговите пожълтели от времето и многото докосвания клавиши.

         Една сутрин – момчето вече бе седнало пред нотите – Цонко му се обади и искаше да се видят. Момчето го помоли да му позвъни по-късно, защото тъкмо разучаваше една инвенция от Бах.

         – Това са глупости. Няма смисъл!

         Момчето не беше съгласно, но Цонко настоя – било важно:

         – Ако си ми приятел, ще дойдеш!

         С въздишка затвори капака на пианото, облече се и отиде във виенската сладкарница срещу Паметника на съветската армия. Там го чакаше Цонко. Седеше сам на маса, допиваше чашата си с коняк и пушеше.

         – Какво се е случило?

         – Имам неприятности вкъщи, караме се. Не ми дават пари, искат да работя.

         – А защо не работиш?

         – Как да не работя? Работя върху себе си.

         – Така не си ли пропиляваш живота?

         – Животът си е мой и мога да го пропилявам, както си искам...

         След кратко мълчание Цонко продължи:

         – Би ли ми викнал един коняк. Ти ще пиеш ли?

         – Не. Не мога като тебе, от сутринта.

         Цонко измърмори:

         – Липсва ти човещина.

         Келнерката се приближи и момчето поръча един коняк, а Цонко добави:

         – И пакет "Арда".

         След като донесоха питието и цигарите, момчето уреди цялата сметка. Очевидно Цонко бе поръчал, без да може да плати. Затова му се беше и обадил.

         Цонко въздъхна:

         – Добре, че са приятелите!

         Така приключи важната среща.

         Два пъти седмично момчето ходеше в Консерваторията на подготвителен курс по солфеж. Желанието му да следва музика бе неудържимо! Живееше с нотите повече, отколкото с книгите.

         Понякога Цонко идваше с него на курсовете, изчакваше го и после заедно с приятелката на момчето отиваха да пийнат някъде. Една привечер момчето се позабави, за да поговори с преподавателя за приемния изпит. Когато излезе на улицата, видя, че приятелката му си е тръгнала с Цонко. Двамата се отдалечиха, без да се обръщат.

         На другия ден поиска разговор с Цонко и той направо му каза:

         – Все някой трябваше да ти натрие носа!

         Момчето седна на тротоара и заплака. От този миг Цонко стана за него "стъклен", не искаше да го вижда. Не можеше другояче. Утешителното бе, че с тази случка се отървава от нещо като тежка, неизлечима болест.

         Все пак коварството на приятеля, с когото бяха споделяли всички казармени възторзи и неволи, мисли и надежди за бъдещето го парализира, обездвижи го. Вкусът на предателството го давеше непреодолимо. Изпадна в депресия, започна да мисли за самоубийство. Само не знаеше как да го извърши. Да се натрови с медикаменти, не беше сигурно, само щеше да си увреди здравето. Да скочи от висока сграда – щеше да се размаже и да изглежда некрасив. Да си пререже вените – знаеше, че това се прави във вана с гореща вода, но нямаше вана. Да се застреля – нямаше пистолет. Да се обеси – нямаше въже. Изобщо все нещо не достигаше. Най-после една бивша приятелка, аптекарка, му даде флаконче с бял прах, като го увери, че това е цианкалий и само една глътка ще го довърши – пазела го за себе си, но вече решила да не умира, пък каквото ще да става. Момчето не знаеше дали му го даде от любов или омраза. Но в него все така пламтеше мисълта да изчезне от тази земя, да не съществува повече.

         Престана да се занимава с подготовката си за Консерваторията. Желанието му да живее и да следва музика се беше изгубило. Една сутрин пъхна флакончето в джоба си, взе влака и заминава за Силистра. Вечерта по картата на града намери най-източното българско кътче край Дунава. Там реши да запали огън, да изгори дрехите си, да глътне отровното прахче и да се хвърли в реката. Тя щеше да го изведе извън страната, надяваше се да го отнесе чак до морето, където да го изядат рибите...

         Светеше луна, ликът й се кривеше в черната река и момчето ясно си представи как скача голо във водата. Стана му студено и жално за себе си. Разбра, че никога няма да се самоубие.