Венцеслав Константинов

 

 

П О Р Т О К А Л И   З А   М О Н А   Л И З А

 

         Младият актьор не остава без роля. Предпочитат го за различни типажи и образи, защото е красив, представителен, одухотворен и с покоряващ поглед. Играе естествено. Изпълва сцената не с думите, а с присъствието си. Умее да бъде забавен, а не смешен. Обича сцената и сцената го обича.

         Не е така с всичките му колеги. Има актьори без роли от години. Затова те играят театър навсякъде – в компания, на улицата, в автобуса, в ресторанта, в тоалетната, у дома си, навсякъде намират възможност за драматична изява, само не и в театъра. Ако все пак получат роля, тогава крещят от сцената, за да ги чуе публиката и ги забележи. Актьорите са много, а ролите – малко. И въпреки шумно заявените приятелства и задушевните влажни целувки, помежду им припламва тайна вражда – всеки е съперник на другите.

         След падането на завесата мястото на актьорите обикновено е в механата, където те се прегръщат, тупат се по рамото, пускат по една сълза и се обявяват за велики. Заведението носи гръмкия надпис със светещи букви в полукръг: "Клуб на актьора". Вечер там се събират и местните художници, повечето от тях не стигнали до изложба. Идват и случайни момичета, търсещи някой да ги почерпи. А пиенето и черпенето са важни за самочувствието! Всичко това минава за бохемщина, артистично безгрижие. Гостите на клуба се смятат за духовния елит, за цвета на провинциалния град.

         На сутрешните репетиции актьорите често идват недоспали след бурна нощ. Някои не си знаят текста, дори не са наясно коя пиеса репетират и изричат реплики от други постановки, докато режисьорът, вдигайки ръце от отчаяние, не ги поправи.

         Но младият актьор е изцяло отдаден на призванието си, изучава подробно цялата пиеса, в която играе, а не само своите реплики. Доизгражда сценичния си образ, без да нарушава вижданията на режисьора. Това е правило! Изчел е основно – с бележки по полетата – "Работата на актьора върху ролята" от великия Станиславски. За да бъде пълноценен на репетициите, сутрин става рано, отива в градския парк и тича по застланите с пясък алеи. После сяда на някоя пейка под цъфналите кестени, вдишва дълбоко наситения с ухания въздух и изучава хората, които разхождат кучетата си. Иска да усвои тайните на човешката природа и смята, че вече е узнал немалко, но все пак недостатъчно за предстоящите му големи сценични превъплъщения. Виж, кучетата са му непонятни! Защо хората трябва да имат домашни любимци, не са ли достатъчни сами на себе си? Каква празнота запълват душите им тези мълчаливи четириноги, които никога не задават въпроси? Пита се, но преди да е намерил отговор, мисълта му се отвлича от някоя красива сврака на близкия клон или от далечната песен на кос. Младият актьор размишлява за съдбата си. Съзнава, че играе различни роли, но няма своя собствена. Не знае кой от многото изиграни образи е неговият. Какво точно означава "любов", за която говорят всички? В какво се заключава всъщност така нареченият "личен живот"? Какво общо има той със сцената?

         В театъра владее ведро примирение. Актьорите се гледат под вежди, но понякога се екзалтират без повод и влизат в спор с режисьора или партньорите си по роля. От тази безрадостност, изглежда, най-силно страдат актрисите, защото животът им е затворен и сив. Мъжете все пак намират разтуха – в алкохола, в приятелски компании, в случайни любовни връзки и тайни похождения. В града тъкмо се разчува една история, която вълнува главно "силния пол". Касиерката на турската баня устроила бардак. Към входния билет мераклията доплащал някаква сума, а в наетата кабина вече го чакала жадна за ласки непозната жена. Скандалът избухнал, когато офицер от местния гарнизон пожелал да се наслади на чужда плът, но когато влязъл в кабината, сварил там собствената си съпруга. Но това не занимава младия актьор. Мисълта му е другаде.

         Към театралната трупа се числи една много красива възрастна актриса. Не се знае нищо за нея, дали е била женена и разведена, или пък е отдала живота си изцяло на сцената? Има бяло овално лице, дълбоки сини очи и пръска някакво тъжно очарование. Никой не я е виждал да се смее. Понякога по устните й пробягва лека гримаса, която изглежда като тънка иронична усмивка. Рядко й дават роля, понеже недостъпността, която излъчва, сковава и колегите на сцената, и публиката в партера. Младият актьор силно е впечатлен от нея – тя му напомня загадъчна творба на велик ренесансов художник. Не смее да я заговори, струва му се, че е влюбен, а тя изглежда вглъбена и недосегаема – самотата сякаш се е превърнала в нейно одеяние и броня.

         Веднъж по време на утринната си разходка младият актьор минава през градския пазар и се натъква на сергия с портокали. Обича тези плодове, зареждат го с енергията на някаква далечна южна страна, където хората сигурно са щастливи. Купува килограм от ухаещите на лято и море слънчеви плодове и тръгва към дома си. За своя изненада обаче установява, че подминава къщата, в която живее, и продължава към дома на красивата актриса. Не знае как ще постъпи, но иска да я разведри, да види истинската й усмивка, която навярно пази за друг. Поне така си мисли.

         Тихо се изкачва по скърцащите стълби до втория етаж. Чуди се дали да позвъни, или леко да почука. Ами ако тя още спи? Или пък не се е гримирала? За нея това сигурно ще е по-страшно от смърт! Накрая окачва найлоновия плик с портокалите върху дръжката на вратата и тихомълком се измъква. Представя си как красивата жена ще се зарадва на подаръка от тайнствен непознат.

         На репетицията актрисата идва възбудена, оживена, с прояснено лице. Оглежда се сред колегите, за да открие възможния почитател. Младият актьор е свел поглед, малко се срамува заради безразсъдната си постъпка.

         Така минават дни, актрисата вече не се озърта, може би се заглежда повече в мъжете по улицата, а портокалите сигурно са недокоснати и загнили.

         След още седмица се случва нещо неочаквано. По време на репетицията възрастната актриса изпада в криза, разплаква се на висок глас, казва, че няма достойни хора в този град, а също и сред колегите й. Заявява, че напуска театъра. Трепери цялата.

         Младият актьор посърва, внезапно му просветва, че в желанието си да зарадва красивата колежка, я е извадил от безразличието, вдъхнал и е надежда, която бързо се е стопила. А може би това е любовта?

         Както никога досега, не се справя с ролята си. Играе неестествено. Изговаря думите на репликите си, но вътрешно отсъства. Не е забавен, а смешен.

         Сцената вече не го обича...