Венцеслав Константинов

 

 

П Р И З В А Н И Е Т О

 

         Интересът на студента към науката е огромен. Той иска да знае всичко, свързано с неговата област – философията. Чете непрекъснато – на немски, английски, руски. Изучава основните съчинения на класиците. А когато има скучна лекция, вместо да слуша професора, който всъщност много го толерира, изважда книжка на световен учен, например Гадамер, чете скришом и сравнява неговите размишления с тези на българския философ. Амбициите му са непомерни – решил е да напише най-малко три монументални труда, които да станат основополагащи в теорията на херменевтиката. Науката е неговото призвание!

         И така, Светломир – защо да крием повече името му?завършва следването си блестящо, прави отлична магистратура и разработва впечатляваща докторска теза. Очаква да му се открие конкурс за асистент, но тъкмо благосклонният към него професор го отхвърля. Навярно е прозрял в личността на своя докторант смесица от надменност и притворство. Светломир си намира обяснение: професорът му завижда за младостта и знанията, страхува се да не бъде засенчен и затова се обгражда само с по-посредствени от себе си.

         След мъчителен период на изчакване и следене на информациите за научни конкурси, Светломир, както винаги, успява заема мястото на асистент в един провинциален университет. Там средата е потискаща, понеже никой не се интересува от наука и гледа само как да напредне в академичното поприще, а това е свързано и с административен растеж. Ето защо всеки се стреми да поема различни постове в комисии и журита, а това носи и добри доходи. Самият ректор на университета се слави, че имал лична свинеферма, от която правел пари.

         Не можем да спрем времето и ето че младият учен вече не е толкова млад. До този момент е писал само рецензии за трудове на свои високопоставени колеги и е публикувал няколко претенциозни статии, които са изпълнени с цитати и преразкази на чужди мисли, почерпани не само от книгите, но и от интернет. Все пак успява да се хабилитира и да стане доцент. За да съчетае своите научни изяви със задачите на университета, Светломир набляга все повече на управленска дейност – избират го за декан. Та нали ръководенето на науката също е важно! Освен че преподава, като студентите много не разбират дълбокомислените му съждения, Светломир оглавява комисията по образованието към министерството, участва и в различни политически форуми. Създава си име на значим културен деятел с модерни възгледи. Не след дълго – как летят годините!го избират за председател на фонд "Научни изследвания". В последна сметка започва да му се мержелее и министерски пост. Най-напред става референт на действащия министър, после заместник-министър и ето че накрая някогашният блестящ млад учен е назначен за министър на образованието и науката. Тук трябва да си поемем дъх, защото Светломир твърдо е решил да промени всичко в стила и метода на обучението – от началното образование до университетското преподаване. Стигнал е върха на попрището – успява да наложи реформи, които му позволяват лесно да получи званието професор.

         Една вечер обаче, след като отпразнува своя юбилеен петдесети рожден ден, министърът внезапно осъзнава, че всъщност няма нищо общо с науката, макар в графата "длъжност" да се вписва като професор. Казва си, че зад тази титла не стои нищо. През всичките тези години не е публикувал нито един от заплануваните си трудове. За него "става безпощадно ясно" – от кого ли беше тоз цитат? – че никога няма да създаде нещо значимо, което сам да е промислил и написал. Защото съзнанието му е запълнено само от чужди постановки. Дните му минават главно в подписване на заповеди и протоколи. И – нищо чудно!Светломир се изпълва с дълбоко омерзение и отчаяние, задето не живее живота, за който е мечтал. Страда за човека, какъвто не се е осъществил. Изпитва желание да сложи край на лъжливата си съдба, но има толкова много обществени задачи, че няма на кого да ги остави.

         След една безсънна нощ министърът все пак си казва, че макар и да не е учен, има достатъчно качества и способности да ръководи и наставлява други учени – например някогашния си мастит професор, който го бе отхвърлил. Успокоява се, решава, че е дошло време да се включи в политиката и с ново усърдие се заема да управлява това сложно и трудно нещо, което се нарича наука. Някога науката е била за него призвание, а сега е професия – като всички други...