Венцеслав Константинов

 

 

У Д А В Я Н Е

 

         Всеки ден, преди да застъпи на работа, пианистът отиваше да поплува в морето. Харесваше му да разглежда живота в топлата вода. Попадаше на рояк малки медузи, но понякога край него се поклащаше и голяма седефена камбана. Сребристи рибки се стрелкаха край подводните скали, обрасли в зелени мъхове. Изненадваше се от сянката си върху дъното, разкривена и уголемена.

         На брега наблюдаваше тълпите курортисти – чужденците бяха повече от българите, но морето обединяваше всички в един весел и приятно възбуден народ. Деца играеха край лекия прибой и строяха замъци от мокрия пясък. Майките им се припичаха на ослепителното слънце, бъбреха или четяха модни списания.

         Един ден на плажа дойде група войници от близкото поделение. Бързо хвърлиха дрехите си и скочиха в морето да се изкъпят. Скоро излязоха, за да подхванат задачите си. Докато се обличаха, установиха, че един войник липсва.

         Над дюните плъзна тревога. Хората се скупчиха, питаха се един друг какво е станало. Започнаха да издирват изчезналия войник, обиколиха и близката горичка. Дочуха се гласове, че може да е избягал от службата си.

         Няколко мъже влязоха във водата да търсят и там. Пианистът ги последва. Знаеше от опит, че при Змийския остров има подводно течение, което можеше да те обърка и да те прати срещу скалите, където цъфтяха кактуси. Заплува към острова, както неведнъж бе правил, и като го наближи, се гмурва. На дъното не откри нищо. Гмурна се още няколко пъти и накрая забеляза тъмна сянка, оплетена във водораслите. Наоколо кръжаха сиви водни змии. Пианистът се уплаши, изскочи на повърхността и замаха към брега. Видяха го и към него поеха другите търсещи. Със задавен глас пианистът разказа какво е видял и посочва мястото. Един як плувец се гмурна и след малко извлече тялото. Заедно го изнесоха на брега.

         Войникът се беше удавил. Защо? А изглеждаше красиво момче с атлетична фигура. Първо го обърнаха по корем и го вдигнаха с главата надолу, за да изтече водата от дробовете му. Опитаха изкуствено дишане, раздвижиха ръцете и краката му. Никакъв резултат.

         Жените наоколо плачеха, споглеждаха се с недоумяващи очи. Командирът на войниците – дребен младши сержант – бе седнал отстрани, изпаднал в несвяст. Не можеше да повярва, че негов войник е загинал, носеше лична отговорност за всички.

         Около трупа се събра целият плаж. Всеки искаше с нещо да помогне. Пианистът започна с ритмичен натиск да масажира сърдечната област. Някакво момиче, насърчено от усилията му, опита дишане "уста в уста". Нищо. Двамата се погледнаха, в очите им имаше ужас и страх. В един миг пианистът усети, че трябва да прегърне момичето, да сподели болката и паниката му. Улови ръката му, искаше му се да избягат, да се усамотят, да оцелеят.

         Но мъртвият не позволяваше. Всички стояха край трупа като вцепенени. Пианистът и момичето се гледаха като омагьосани и не помръдваха. Сякаш самите бяха удавени. Момичето се разплака. Не можеха да се скрият, да се любят, въпреки дивото желание. Смъртта бе по-силна.

         Разделиха се, без да се обръщат.