Венцеслав Константинов

 

 

В   Н Е Б Е С А Т А

 

         Барабанистът силно напомняше френския комик Луи дьо Финес и се стараеше да подчертава тази прилика с особена крива усмивка. Мони с вдъхновение и замах биеше барабаните, като се озърташе за впечатлението, което прави. Развиваше си коремче и започваше да оплешивява. Това видимо го измъчваше.

         Понякога в курорта го посещаваше хубавата му приятелка Венета. В осъразмерения живот на естрадния музикант тя внасяше дух на лекомислие и обаяние. Имаше бяло лице, големи тъмни очи и лека, малко тъжна усмивка, навярно поради дългите раздели и несигурността в отношенията им. Някой бе подшушнал на Мони, че в София Венета излиза с най-добрия му приятел. Мони пламтеше от ревност и когато Венчето идваше, срещата им преминаваше в разпити какво е правила в негово отсъствие, с кого се е виждала, за какво са говорили, какви са ги вършили, как е била облечена, носила ли е подарените й от него обеци, защо нищо не му е казала. Венчето само бледнееше. Мони крачеше напред назад като тигър в клетка, сумтеше неясно, а очите му горяха от гняв и разочарование. Втълпил си беше, че е рогоносец и че целият свят му се присмива. А той си бе смешен поначало, но не по тази причина.

         Другите оркестранти го съжаляваха и се опитваха да го утешат:

         – Такива са жените, Мони, на всеки се е случвало. Успокой се!

         Тези думи още повече вбесяваха барабаниста и той отново и отново започваше с разпитите на Венчето. А тя само плачеше – дали от обида, или от разкаяние, кой може да каже?

         Дните ставаха по-горещи, морският бряг гъмжеше от жадни за живот и приключения чужденци. Никой не искаше небето да се смрачи и да се изсипе буря. Макар че морската буря е свирепа, но кратка. Измокря всичко, но после слънцето и ветрецът заглаждат и пясъка, и спомените.

         Барабанистът Мони не желаеше лоши спомени и най-неочаквано обяви, че ще се ожени за дългогодишната си годеница. Венета попремига през сълзи и се съгласи. Увещаха пианиста да им стане свидетел при разписването, взеха си почивни дни и заминаха за София. Свидетелят малко се притесняваше, защото не можеше да направи подобаващ подарък на новобрачните. Мони обаче заяви, че това са формалности. Другият свидетел на бракосъчетанието стана един поет-епиграмист, който непрекъснато се смееше като на някаква несериозна и забавна шега. На обяд похапнаха в добър ресторант и всички вдигнаха чаши за семейното щастие. При виковете "Горчиво!" младоженците се целунаха, сякаш за първи път. После всички заедно отидоха на кино – гледаха "Браковете се сключват в небесата".

         Венчето повече не се появи в курорта, отдаде се на семейните грижи, а Мони се похвали, че вече чака наследник.

         – Дано да прилича на Венчето! – безпокоеше се той. – Че аз не съм от най-представителните.