Венцеслав Константинов

 

 

В И Р Т У О З Ъ Т

 

         Имаше един виц: "В подлеза пред Университета млад циганин свири на цигулка. Пред него се спира професор по музика, дълго го слуша и цъка с език:

         – А бе ти си виртуоз, гений, уникален, екстраординерен...

         Циганинът отвръща:

         – Ти па си много убав!"

         На пианиста му се случи да работи с такъв самобитен виртуоз – циганина Крум Будаков. Той спадаше към прочута музикантска фамилия, чийто девиз бе: "С музиката си да владеем света!" Някога кръчмите отваряли и осъмвали със сливенските им песни. Великият Пейо Будаков водел оркестъра, а Крум бил по-малкият от общо шестимата братя.

         С Крумчо свирехме в Унгарския ресторант за семейни празненства – сватби, рождени дни, повишения в службата. Той бе среден на ръст, мургав, с живи и в същото време сякаш обърнати навътре очи, които издаваха необикновена чувствителност и лесна наранимост. Преди да застъпят на работа, Крумчо отваряше калъфа на цигулката и вътре се оказваха два инструмента, извърнати един срещу друг. Известно време циганинът се колебаеше коя от двете да извади. Веднъж пианистът го попита:

         – Крумчо, защо се двоумиш, не са ли еднакви?

         – Всяка има различна душа.

         И така, според вдъхновението си и вида на празненството цигуларят избираше подходящия инструмент. Настройваше го и като дръпнеше лъка, в шумния ресторант настъпваше тишина. Изпод пръстите му излизаха толкова изискани и в същото време така задушевни звуци, непостижими дори за големи музиканти.

         Крумчо обикаляше край масите много дискретно, не се натрапваше, а пък пианистът отдалеч сдържано му акомпанираше. Крумчо внимателно се приближаваше към някоя весела компания и започваше тихо да изпълнява нещо познато, но по непознат начин. Ако не му обърнеха внимание или го погледнеха накриво, циганинът с достойнство се отдалечаваше и пристъпваше към друга маса. Погледнеха ли го обаче с усмивка, идваше по-близо и започваше да свири "на ушенце", като безпогрешно разпознаваше "тартора" на масата. А пък онзи се разливаше от удоволствие, защото музиката влизаше направо в сърцето му. В ликуването си почти незабелязано пъхваше в джоба на цигуларя едра банкнота. Накрая всички ръкопляскаха, а Крумчо хвърляше наоколо огнени погледи – дългата му вратовръзка бе защипана с колана на панталона, за да не провисва при обичайните поклони на артиста пред публиката.

         Любимата пиеса на Крумчо беше "Чардаш" от Монти – тук той се проявяваше като голям майстор на флажолета и тогава цигулката му зазвучаваше като флейта. Един ден пианистът откри сред купища ноти старо виенско издание на този чардаш и реши да го подари на Крумчо. Надписа го сърдечно и му го връчи в ресторанта:

          – Крумчо, това е за тебе!

         Той се смути, дори се изчерви, и промълви:

         – Виж какво, аз не зная ноти. Свиря всичко по слух.

         На пианиста това се стори невероятно – да си такъв голям музикант, да изпълняваш изключително сложни и трудни неща, заучени само по слух! Крумчо пазеше в паметта си десетки пиеси от различни класически и по-нови композитори.

         След последното им общо участие двамата се разделиха с усмивка и повече не се чуха, нито видяха. Часовете, прекарани с музиката на Крум Будаков, бяха едни от най-щастливите за пианиста, защото така опозна красивото и съкровеното в циганската душа.